— Това определено не значеше нищо — опита да се пошегува тя, но гласът й се прекърши, докато изричаше думите.
— За твое добро е да не значи.
Какво искаше да каже с това? Хенри се прокле, задето нямаше смелост да попита.
— Аз… сигурно изглеждам ужасно — каза вместо това, а гласът й прозвуча глухо на нея самата.
— Косата ти е в ред — отвърна той с равен тон. — Внимавах да не я разваля.
Това, че можеше да говори за целувката им с толкова студена, клинична безстрастност, я заля като ледена вода.
— Не, не, разбира се. Не би искал да ме съсипеш в първата ми светска вечер.
Напротив, помисли той с горчива ирония, много му се искаше да я съсипе. Да я съсипва многократно. Искаше му се да се изсмее на съвършената справедливост на положението. След като няколко години бе преследвал жените, а десет години след това те го бяха преследвали, най-сетне бе съборен от едно девойче, едва излязло от Корнуол, към което носеше дълг на закрилник. Боже мили, та той й беше настойник и беше негов свещен дълг да я пази чиста и неопетнена за бъдещия й съпруг, когото между другото трябваше да й помогне да намери и избере. Той поклати глава, сякаш в опит да се сгълчи, че този инцидент не бива да се повтаря.
Хенри го видя да разтърсва глава и помисли, че отговаря на отчаяната й забележка за това, че не би искал да я съсипе и студеното унижение, надигнало се у нея, я накара да каже:
— Не, не бива да правя нищо, което може да накърни репутацията ми. Защото тогава може да не си намеря съпруг, а това е целта ни, нали така?
Тя погледна Дънфорд. Той нарочно избягваше да гледа към нея, а челюстта му бе стегната така здраво, че тя беше сигурна, че ще си счупи зъбите. Значи беше разстроен — хубаво! Тя беше много повече от разстроена. Нададе безумен смях и добави:
— Зная, че каза, че мога да се върна в Корнуол, ако искам, но и двамата знаем, че това е преструвка, нали?
Дънфорд се обърна, но тя не го остави да й отговори.
— Светският сезон — продължаваше тя с все по-висок глас — има само една цел, а именно, да се намери съпруг за дамата, за да не бъде вече отговорност на съответния мъж. В този случай, предполагам, мъжът си ти, макар че не се стараеш особено да се освободиш от отговорността си.
— Хенри, замълчи — нареди той.
— О, веднага, милорд. Ще мълча. Ще бъда съвършената млада госпожица от обществото. Не бих искала да се отклоня от идеала за дебютантка. Не дай си боже да съсипя шансовете си за добър брак. Все пак може да хвана дори някой виконт.
— Ако имаш късмет — излая той.
Сякаш й зашлевиха плесница. Да, тя знаеше, че основната цел е да я омъжат, но въпреки това я болеше да го чува от него.
— М-може да не се омъжа — заяви тя, като се опита да звучи предизвикателно, но не успя съвсем. — В края на краищата не съм длъжна.
— Надявам се да не саботираш нарочно шансовете си да си намериш съпруг, само за да ми направиш напук.
Тя се скова.
— Не се ласкай, Дънфорд. Имам да мисля за по-важни неща от това да ти правя напук.
— Колко хубаво за мен — провлече той.
— Ужасен си — извика тя. — Ужасен и… и… ужасен!
— Какъв богат речник.
Страните на Хенри се зачервиха от срам и яд.
— Ти си жесток човек, Дънфорд. Чудовище! Не знам за какво изобщо ме целуна. Какво съм направила, за да ме намразиш? Искаше да ме накажеш за нещо ли?
Не, отвърна измъченото му съзнание. Искаше да накаже себе си. Той отвърна с накъсана въздишка:
— Не те мразя, Хенри.
Но не ме и обичаш, искаше да извика тя. Не ме обичаш и от това боли толкова много. Защо бе така ужасен? Да не би на нея да й имаше нещо? Нещо, което го принуждаваше да се принизява, като я целува толкова дълбоко, но само за да… божичко, та тя не можеше да се сети дори за една причина. Със сигурност не беше от страст, подобна на нейната. Толкова студено и безстрастно направи забележката за косата й.
Тя възкликна, когато осъзна с дълбоко унижение, че в очите й се надигат сълзи. Бързо обърна лице и ги избърса, без да я е грижа, че солените капки вероятно развалят меката кожа на ръкавиците й.
— За Бога, Хен — започна Дънфорд със състрадание в гласа. — Недей…
— Какво недей? — избухна тя. — Недей да плачеш ли? Как не те е срам да го кажеш!