Алекс имаше известна представа какво се случва и устната му потрепна. Не беше чак толкова доблестен, че да не може да се забавлява със страданието на Дънфорд.
— Лорд и лейди Блекууд! — прокънтя гласът на иконома.
Хенри затаи дъх. Те бяха следващи. Алекс я бутна закачливо и прошепна:
— Усмихни се.
— Негова светлост херцог Ашбърн! Лорд Станидж! Мис Хенриета Барет!
Тълпата се смълча. Хенри не беше дотам суетна и заблудена, за да си въобрази, че особите от висшето общество са загубили ума и дума пред несравнимата й красота, но знаеше, че си умират да видят коя е дамата, която някак бе успяла да направи дебюта си подръка с двамата най-желани мъже в цяла Британия.
Петимата приятели отидоха при Керълайн, което затвърди успеха на Хенри, защото обявяваше пред всички, че влиятелната графиня Уърт я подкрепяше.
В рамките на минути Хенри беше заобиколена от млади мъже и жени, нетърпеливи да се запознаят с нея. Мъжете бяха любопитни — коя беше тази непозната жена и как беше успяла да привлече вниманието и на Дънфорд, и на Ашбърн? (Слухът, че е законна повереница на Дънфорд, още не се беше разпространил.) Жените бяха още по-любопитни — по същата причина.
Хенри се смееше и флиртуваше, закачаше се и искреше. С неимоверно усилие на волята успя да изхвърли Дънфорд от мислите си. Представяше си, че всеки мъж, с когото се запознаваше, е Алекс или Джон, а всяка жена — Бел или Керълайн. Тази хитрост й позволи да се отпусне и да се държи естествено — а след като направеше това, хората веднага ставаха сърдечни с нея.
— Тя е като глътка свеж въздух! — обяви лейди Джърси, без да я е грижа, че звучи ужасно банално.
Дънфорд чу тази забележка и се опита да се гордее с повереницата си, но му попречи досадното чувство за собственост, което го завладяваше всеки път, щом някое младо конте й целуваше ръка. А то бе нищо в сравнение с изгарящите пориви на ревност, които го разтърсваха всеки път, когато тя се усмихваше на някой от по-възрастните и опитни мъже, които също се бяха насъбрали около нея.
В момента Керълайн я представяше на граф Билингтън — мъж, когото Дънфорд харесваше и уважаваше. По дяволите, това беше същата дръзка усмивка, с която тя удостояваше него. Той си отбеляза наум да не продава на Билингтън отличния арабски жребец, около който графът слухтеше цяла пролет.
— Виждам, че направихте голямо впечатление.
Дънфорд се обърна и видя лейди Сара-Джейн Уолкът.
— Лейди Уолкът — кимна й лениво той.
— Успешно се представя.
— Така е.
— Сигурно се гордеете.
Той се насили да кимне отсечено.
— Трябва да призная, че не бих предположила. Не че не е привлекателна — побърза да добави лейди Уолкът. — Но не по обичаен начин.
Дънфорд я изгледа смъртоносно.
— На външен вид или по характер?
Сара-Джейн или бе изключително глупава, или не забеляза гневния блясък в очите му.
— Бих казала и двете. Доста е дръзка, не смятате ли?
— Не — отсече той. — Не смятам.
— Виж ти — ъгълчетата на устата й се извиха едва забележимо. — Е, сигурна съм, че всички скоро ще го разберат.
Тя се усмихна нацупено и се отдалечи.
Дънфорд извъртя глава, за да разгледа Хенри още веднъж. Дали наистина бе твърде дръзка? Смехът й действително бе доста жизнен. Той го приемаше като знак за щастлив и възхитителен характер, но друг би го приел като подкана. Той застана до Алекс, откъдето можеше да я вижда по-добре.
Междувременно Хенри бе успяла да си внуши, че си прекарва прекрасно. Всички изглежда я смятаха за много привлекателна и остроумна, а за жена, която бе прекарала по-голямата част от живота си без приятели, това беше доста главозамайваща комбинация. Граф Билингтън й обръщаше особено внимание и тя разбираше, по погледите, които й отправяха, че обикновено не е склонен да ухажва млади дебютантки. Хенри го намери привлекателен и приятен и започна да си мисли, че ако имаше повече мъже като него, може и да успее да намери някого, с когото да бъде щастлива. Може би дори самия граф.
Той изглеждаше интелигентен и въпреки че косата му беше червеникавокестенява, топлите му кафяви очи й напомняха за очите на Дънфорд.
Не, помисли си Хенри, това не бива да е точка в полза на графа.
И все пак, реши тя в духа на справедливостта, не е задължително и да е точка в негов ущърб.
— А яздите ли, мис Барет? — питаше графът.
— Разбира се — отвърна Хенри. — Все пак съм израсла във ферма.