— Не мога — заяви тя. — Не са ми дали разрешение.
— Керълайн даде — отсече той.
— Сигурен ли си?
— Ако до една секунда не затанцуваш с мен, ще те поведа насила и ще направя такава сцена, че…
Хенри веднага сложи ръка на рамото му.
— Дънфорд, не те разбирам — изрече тя, докато той я въртеше по паркета.
— Нима? — отвърна той мрачно.
Очите й срещнаха неговите. Какво означаваше това?
— Не — потвърди тя с тихо достойнство. — Не те разбирам.
Той я хвана по-здраво през кръста, неспособен да устои на изкушението на мекото й тяло под ръката си. Дявол го взел, той самият не се разбираше напоследък.
— Защо всички ни гледат? — прошепна тя.
— Защото, мила моя, ти си последният писък на модата. Несравнимата на този сезон. Едва ли ти е убягнало.
Тонът и изражението му я накараха да се зачерви от гняв.
— Можеш да се опиташ поне малко да се зарадваш за мен. Мислех, че целта на това посещение е да посвикна със светските нрави. Но след като успях, ти едва ме понасяш.
— Не съм чувал нещо, което повече да се различава от истината — заяви той.
— Тогава защо…
Думите й заглъхнаха. Не знаеше как да зададе въпроса в сърцето си. Дънфорд усети, че разговорът завива в опасна територия и потърси бърз изход.
— Билингтън — рязко започна той — се смята за много добра партия.
— Почти колкото теб ли? — саркастично полита Хенри.
— По-добра, мисля. Но бих те посъветвал да внимаваш с него. Той не е някой млад франт, когото можеш да въртиш на малкия си пръст.
— Точно затова ми харесва толкова много.
Той отново я притисна към себе си.
— Ако го провокираш, може да получиш, каквото си просиш.
Сребристите й очи добиха суров израз.
— Не го провокирах и ти го знаеш.
Той сви презрително рамене.
— Хората вече говорят.
— Не е вярно! Зная, че не е. Бел щеше да ми…
— Кога по-точно? Преди или след като го провокира да ти позволи да му говориш на „ти“?
— Ужасен си, Дънфорд. Не знам какво ти става, но вече не те харесвам особено.
Интересно, защото той самият не се харесваше особено. И още по-малко, когато каза:
— Хенри, видях как го гледаше. И на мен са ми отправяли такъв поглед и знам точно какво значи. Той си мисли, че го желаеш и то не само като брачен трофей.
— Копеле — изсъска тя и се опита да се освободи.
Хватката му стана стоманена.
— Дори не си помисляй да ме оставиш насред дансинга.
— Ако можех, щях да те оставя в ада.
— Не се и съмнявам — отвърна хладно той, — както не се съмнявам, че рано или късно ще се срещна с дявола. Но докато съм тук, на земята, ще танцуваш с мен и ще го направиш с усмивка на лице.
— Усмихването — заяви тя разгорещено, — не влиза в уговорката.
— И каква е тази уговорка, мила ми Хен?
Тя присви очи.
— Не след дълго, Дънфорд, ще трябва да решиш дали ме харесваш или не, защото честно казано, не можеш да очакваш от мен да предвиждам настроенията ти. В един момент си най-милият човек, когото познавам, а в следващия си самият дявол.
— „Мил“ е толкова скучна дума.
— На твое място не бих се косила за думата, защото това не е прилагателното, с което бих те описала в момента.
— Не получих пристъп заради думата, уверявам те.
— Кажи ми, Дънфорд, защо понякога си толкова ужасен? По-рано тази вечер бе така прекрасен — очите й се изпълниха с копнеж. — Беше така добър да ме увериш, че изглеждам добре.
Той си помисли с горчивина, че тя изглежда много повече от „добре“. И тъкмо това бе коренът на проблема.
— Накара ме да се почувствам като принцеса, като ангел. А сега…
— Сега какво? — попита той тихо.
Тя го погледна право в очите.
— Сега ме караш да се чувствам като курва.
Дънфорд се почувства, сякаш го бяха ударили с юмрук, но той приветства болката. Заслужаваше я.
— Това, Хен — отговори най-сетне, — е агонията на неудовлетвореното желание.
Тя пропусна една стъпка.
— Каквооо?
— Чу ме. Не може да не си забелязала, че те желая.
Тя се изчерви и преглътна нервно, чудейки се дали бе възможно останалите петстотин гости да не са забелязали притеснението й.