— Но защо?
Бел сви рамене.
— Ако знаех, сигурно щях да съм министър-председател. Жената, която най-сетне разгадае мъжете, ще владее света, помни ми думата. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Не може да е заради облога.
— Какъв облог?
— Преди няколко месеца се обзаложих с Дънфорд, че ще се ожени до една година — обясни тя с извинителен поглед.
— Така ли?
Бел преглътна притеснено.
— Опасявам се му заявих, че „ще бъде вързан и окован и това ще му харесва“.
— Значи ме измъчва заради някакъв облог? — Гласът й се повиши значително при последната дума.
— Може да не е заради облога — побърза да каже Бел, която беше осъзнала, че не е подобрила положението.
— Искам… да му извия… врата — заяви Хенри, като надигаше чашата в паузите.
— Опитай се да не го правиш на бала.
Хенри се изправи и сложи ръце на хълбоците си.
— Не се притеснявай. Не искам да му направя удоволствието да му покажа, че ме е грижа.
Бел задъвка притеснено устната си, докато гледаше как Хенри излиза от стаята. Беше я грижа, и то много.
Глава петнадесета
Дънфорд се измъкна от игралната зала, където беше спечелил доста пари, благодарение на способностите си. Господ знаеше, че му беше доста трудно да държи ума си в картите.
След няколко раздавания Алекс се беше доближил към тях.
— Нещо против да се присъединя?
Дънфорд сви рамене.
— Изобщо.
Останалите мъже на масата за карти преместиха столовете си, за да направят място за херцога.
— Кой печели? — попита Алекс.
— Дънфорд — отвърна лорд Таритън. — При това доста умело.
Дънфорд сви рамене отново, изразът на лицето му разкриваше крайна незаинтересованост.
Алекс вдигна чашата си, отпи глътка уиски и сведе поглед към картите си. После погледна настрани към Дънфорд и каза:
— Твоята Хенри има доста голям успех.
— Тя не е „моята“ Хенри — почти се сопна Дънфорд.
— Не е ли мис Барет ваша повереница? — попита лорд Таритън.
Дънфорд го изгледа, кимна рязко и каза:
— Искам една карта.
Таритън му я подаде, но не и преди да заяви:
— Не бих се учудил, ако Билингтън започне да се навърта около това момиче.
— Билингтън, Фарнсуърд и още няколко — каза Алекс с най-вежливата си усмивка.
— Ашбърн? — Гласът на Дънфорд беше по-студен от лед.
— Дънфорд?
— Млъкни.
Алекс сдържа усмивката си и поиска още една карта.
— Не мога да разбера — каза лорд Симингтън, посивял в средата на петдесетте мъж, — защо никой досега не е чувал за нея. Кои са роднините й?
— Вярвам, че сега Дънфорд е неин роднина — отвърна Алекс.
— Тя пристигна от Корнуол — стегнато отвърна Дънфорд, като погледна чифта си от петици с отегчен вид. — Преди това е живяла в Манчестър.
— Има ли зестра? — продължи Симингтън.
Дънфорд се поколеба. Дори не се беше замислял над това. Можеше да види, как Алекс го поглежда насмешливо, с арогантно извита вежда. Щеше да е толкова лесно да каже, че Хенри няма зестра. Това беше истината все пак. Карлайл я беше оставил без никакви средства.
Шансовете й за изгодна женитба щяха значително да намалеят.
Не можеше цял живот да е зависима от него.
Макар че това беше дяволски привлекателна мисъл…
Дънфорд въздъхна и отново се прокле за обзелия го внезапен импулс да се прави на герой.
— Да — въздъхна той. — Да, има зестра.
— Е, това са добри новини за пиленцето — отговори Симингтън. — Разбира се, тя вероятно няма да има проблеми и без нея. Късметлия си, Дънфорд. Опекунството може да е ужасно досадна работа. Веднъж и аз бях нагърбен с това задължение и се опитвах да се отърва три години. Защо Господ е измислил тези бедни роднински връзки, никога не бих могъл да разбера.
Дънфорд старателно го игнорира, после небрежно хвърли едно асо върху картите си.
— Двадесет и едно — каза той, без да изглежда ни най-малко трогнат от факта, че току-що е спечелил хиляда лири.
Алекс се облегна назад и се усмихна широко.
— Тази вечер явно ти е късметлийска.
Дънфорд издърпа стола си назад и се изправи, като прибра небрежно разписките на останалите играчи в джоба си.