Той затвори очи, почти болезнено. Не беше свикнал да отказва нещо на себе си — поне не и такова, което желаеше болезнено. А той наистина желаеше Хенри.
Тя наблюдаваше емоциите, които преминаваха през лицето му и ставаха все по-обезпокоителни с всяка изминала секунда. Изглеждаше ядосан, сякаш това, че се налага да я държи в прегръдките си го отегчаваше. Гордостта й беше наранена и й се наложи да повика малкото смелост, която й беше останала, за да изрече следващите думи.
— Знам за какво е всичко.
Той рязко отвори очи.
— Кое за какво е?
— Това. Начинът, по който ме третираш.
Музиката беше към своя край и Дънфорд я привлече към една празна ниша, за да могат да продължат разговора си в усамотение.
— Как точно те третирам? — попита той най-накрая, страхувайки се да чуе отговора.
— Ужасно. Дори повече от ужасно. И аз знам защо.
Дънфорд се изсмя, неспособен да се спре.
— Наистина ли? — провлече той.
— Да — отвърна тя, проклинайки се за лекото заекване в гласа си. — Да, знам. Всичко е заради проклетия облог.
— Кой облог?
— Ти знаеш кой. Този с Бел.
Той я погледна недоумяващо.
— Този, заради който няма да се ожениш! — избухна тя, покрусена, че приятелството им е стигнало дотук. — Ти си се обзаложил с нея на хиляда лири, че няма да се ожениш.
— И… — каза той колебливо, неспособен да следва логиката й.
— Не искаш да изгубиш хиляда лири, като се ожениш за мен.
— Господи Боже, Хенри, за това ли си мислиш, че е всичко? — Недоверието лъхаше от израза на лицето му, гласа и позицията на тялото му.
Той искаше да й каже, че с удоволствие ще плати хиляда лири, за да я има. Щеше да плати и сто хиляди лири, за да я притежава. Дори не се беше сещал за проклетия облог от месеци. Не и откакто я срещна и тя преобърна живота му нагоре с краката и…
Той се мъчеше да намери думи, дори не беше сигурен какво трябваше да каже, за да спаси вечерта от това бедствие.
Тя беше на път да се разплаче — не от мъка, а от срам и ярост при това унижение. Когато чу неверието в гласа му разбра — определено вече беше напълно наясно — че той не даваше и пукната пара за нея. Дори тяхното приятелство се разпадна в пространството на нощта. Не хилядата лири бяха онова, което го спираше. А тя беше глупачка, задето си въобразяваше, че той я отблъсква за нещо толкова глупаво като облог.
Не, той изобщо не беше мислил за залога. Нямаше човек, способен да изимитира изненадата, която тя беше видяла и чула. Отблъскваше я единствено, защото искаше да я отблъсне, защото просто не я желаеше. Всичко, към което се стремеше, бе само да я види благополучно омъжена, далеч от него и вън от живота му.
— Би ли ме извинил — сподавено изрече тя, желаейки отчаяно да се отдръпне от него. — Имам още няколко сърца, които да завоювам тази вечер. Дори може би дузина.
Дънфорд я наблюдаваше как се изгуби в тълпата, без да подозира, че тя ще се отправи направо към една от стаите за дами, ще заключи вратата и ще прекара следващия половин час в окаяна самота.
Букетите с цветя започнаха да пристигат рано на следващата сутрин — всякакви нюанси на рози, ириси и лалета от Холандия. Те напълниха цялата стая за рисуване в дома на Блайдън и започнаха да се разпростират и към антрето. Уханието им беше толкова поразително и натрапчиво, че готвачката дори се размърмори, че не може да усети миризмата на храната, която приготвяше.
Хенри имаше неопровержим успех.
Тя се събуди сравнително рано на следващата сутрин. Поне спрямо останалите членове на къщата. Но стана почти обяд, докато успее да се приготви. Когато влезе в трапезарията се изненада да види непознат с червеникавокестенява коса, който стоеше на масата. Тя спря стресната от присъствието му, поне докато той не я погледна със сините си очи, които имаха толкова светъл и ясен цвят, че можеха да принадлежат единствено на брата на Бел.
— Вие трябва да сте Нед — каза тя и устните й се извиха в усмивка.
Нед изви веждата си, докато се изправяше.
— Страхувам се, че не разполагам с предимството да знам коя сте.
— Извинете ме. Аз съм мис Хенриета Барет. — Тя протегна ръка. Нед я пое и я задържа за момент, докато се чудеше дали да я разтърси или да я целуне. Накрая я целуна.
— За мен е несравнимо удоволствие да се запозная с вас, мис Барет — отвърна той — Въпреки че трябва да призная, че съм в недоумение от вашето присъствие тук в толкова ранен час.