Не помогна.
Вместо това вонеше на кръчма, главата му бучеше така сякаш през нея препускаше цялата британска кавалерия, а чаршафите му бяха в пълна бъркотия от ботушите, които той беше решил да не сваля предната вечер.
И всичко това заради жена.
Той потръпна. Никога не си беше представял, че ще го сполети подобна беда. О, беше виждал приятелите си да падат един по един, победени от този вирус, който те наричаха женитба, всички отвратително влюбени в своите съпруги. Това беше лудост, наистина… никой не се жени по любов, никой.
Освен неговите приятели.
Това го накара да се зачуди. Защо не и той? Защо да не се задоми с някоя, за която наистина го е грижа?
И тогава отговорността за Хенри щеше да е изцяло негова. Един поглед в тези сребърни очи беше достатъчен, за да разбере, че няма смисъл да се бори.
Е, може би не, поправи се той. Не беше чак толкова замаян от махмурлука, за да не може да признае, че не се е влюбил в нея от пръв поглед. Сигурно тези чувства не са започнали, чак до времето след случката в свинарника. Може би се е случило в Труро, когато й купи жълтата рокля. Може би тогава е започнало.
Той простена. Триста дяволи, това имаше ли значение?
Дънфорд се изправи, премести се на стола до прозореца и се загледа безцелно в хората, които вървяха надолу и нагоре по Халф Мун Стрийт.
Какво, по дяволите, се очакваше да направи сега? Тя го мразеше. Ако не беше толкова глупав да реши да се прави на герой, щеше да се е оженил за нея два пъти досега. Но не, той трябваше да я доведе в Лондон и да настоява да се среща с всички приемливи джентълмени от висшето общество преди да вземе някакво решение. Трябваше да я отблъсква и да я отблъсква, и да я отблъсква, само защото не можеше да държи ръцете си далеч от нея.
Просто трябваше да я очарова и да я завлече до олтара преди да е имала време да размисли. Това щеше да стори истинският герой.
Той се изправи рязко. Можеше да я спечели обратно. Само бе нужно да престане да се прави на такова жалко копеле и да започне да се държи отново мило. Можеше да направи това.
Нали?
Глава шестнадесета
Както изглежда не можеше. Дънфорд вървеше надолу по Бонд Стрийт, възнамеряваше да купи букет с цветя преди да се отправи към Гросвенър Скуеър и да се обади на Хенри.
После ги видя. Хенри и Нед, определено бяха те. По дяволите, беше й казал много точно да стои настрана от младия виконт Бъруик. Хенри беше точно от типа млади дами, които Нед намираше за фантастични и вероятно крайно необходими за затвърждаването на репутацията му на женкар.
Дънфорд се поколеба, докато ги наблюдаваше как се вглеждат през прозореца на една книжарница. Те изглежда бяха в отлични отношения. Нед се смееше на нещо, което Хенри беше казала, а тя го потупа игриво по ръката. Изглеждаха възмутително щастливи заедно.
Изведнъж му се стори доста логично Хенри да се опита да спечели Нед. Той беше млад, хубав, интересен и богат. И най-важното беше брат на новата й най-добра приятелка. Дънфорд знаеше, че графът и графинята на Уърт с удоволствие ще приветстват Хенри в семейството си.
Дънфорд се беше нервирал от всичкото това внимание към Хенри предната вечер, но нищо в живота му не го беше подготвило за дивата вълна от ревност, която го разкъса отвътре, когато тя се повдигна и прошепна нещо в ухото на Нед.
Той реагира, без да мисли — трябваше да го направи, после щеше да разсъждава, защото никога нямаше да се държи като такъв глупав простак, ако съзнанието му работеше правилно. В следващата секунда вече решително беше застанал между тях.
— Здравей, Хенри — каза той, като й се усмихна с равните си бели зъби, но усмивката не достигна до очите му.
Тя скръцна със зъби, вероятно това беше прелюдия към язвителното й мъмрене.
— Радвам се да видя, че си се върнал от университета, Нед — каза той, без дори да погледне към младия мъж.
— Просто правя компания на Хенри — отвърна Нед, като наклони учтиво глава.
— Не бих могъл да ти се отблагодаря достатъчно за услугите — отвърна Дънфорд твърдо, — но те не са необходими повече.
— Аз мисля, че са — сряза го Хенри.
Дънфорд отправи един смъртоносен поглед към Нед.
— Установих, че трябва да обсъдя нещо с моята повереница.
— На средата на улицата? — попита Нед, а очите му светнаха насмешливо. — Сигурен съм, ще се съгласиш, че е по-добре да я върна вкъщи. После ще можеш да говориш с нея удобно в гостната ни, с чай и…