— Едуард — гласът на Дънфорд беше като стомана, покрита с кадифе.
— Да?
— Помниш ли последния път, когато противопоставихме волите си?
— О, но аз съм много по-голям и разумен сега.
— Не толкова голям и разумен, колкото мен.
— Аха, но докато ти си близо до старостта и немощта, аз съм все още млад и силен.
— Това игра ли е? — попита Хенри.
— Замълчи — сряза я Дънфорд. — Не те засяга.
— Наистина ли?
Неспособна да повярва на нервността му и на факта, че Нед внезапно се присъедини към лагера на глупавите, нехайни и арогантни мъже, тя вдигна ръце и се отдалечи. Тези двамата вероятно нямаше дори да забележат отсъствието й, докато не измине половината път надолу по улицата, защото бяха твърде заети да се перчат като петли един на друг.
Сгреши.
Едва беше направила три крачки, когато една здрава ръка обгърна ханша й и я завъртя обратно.
— Ти — каза ледено Дънфорд, — няма да ходиш никъде. — Той погледна към Нед. — А ти, да. Изчезвай, Едуард.
Нед погледна към нея, а изражението му й казваше, че само една нейна дума е достатъчна, за да я заведе вкъщи моментално. Хенри се обзалагаше, че той ще даде най-доброто от себе си срещу Дънфорд, въпреки че и равенството беше възможно. Но вероятно Дънфорд нямаше да иска да направи подобна сцена насред Бонд Стрийт. Тя вдигна брадичка и му го каза.
— Наистина ли мислиш така, Хенри? — попита той с нисък глас.
Тя кимна рязко.
Той се наведе към нея.
— Вбесен съм, Хенри.
Очите й се ококориха, когато си припомни думите му в Станидж Парк.
Не прави грешката да ме ядосаш.
Сега не си ли ядосан?
Повярвай ми, Хенри, когато се ядосам, ще разбереш.
— Ъъх, Нед — каза тя бързо, — вероятно трябва да си вървиш.
— Сигурна ли си?
— Не е необходимо да се правиш на рицар в проклети лъскави доспехи — сряза го Дънфорд.
— По-добре върви — отвърна Хенри. — Добре съм.
Нед не изглеждаше убеден, но той уважи желанието й и решително тръгна по улицата.
— Какъв беше смисълът на всичко това? — поиска да узнае Хенри, обръщайки се към Дънфорд. — Ти беше противно груб и…
— Тихо — каза той, като изглеждаше ужасно спокоен. — Ще направим сцена, ако не сме я направили вече.
— Току-що каза, че не ти пука дали ще направим сцена.
— Не съм казал, че не ми пука. Само намекнах, че ще бъда склонен да направя сцена, за да получа това, което искам. — Той хвана ръката й. — Тръгвай, Хен. Трябва да поговорим.
— Но придружителката ми…
— Къде е тя?
— Ето там. — Хенри посочи жената, която стоеше малко по-нататък. Дънфорд отиде да говори с нея и тя изприпка нанякъде с готовност.
— Какво й каза? — попита Хенри.
— Нищо друго, освен че съм твой опекун и че ще си в безопасност с мен.
— Някак се съмнявам в това — промърмори тя. Дънфорд беше склонен да се съгласи с нея, като знаеше колко отвратително много искаше да я завлече обратно в градската си къща, да я понесе нагоре по стълбите и да прави с нея оскърбителни неща. Но си замълча, отчасти защото не искаше да я изплаши и отчасти, защото мислите му звучаха като лош роман и не искаше и думите да се възприемат така.
— Къде отиваме? — попита тя.
— На разходка с карета.
— На разходка с карета ли? — повтори тя подозрително, оглеждайки се за карета.
Той започна да върви и ловко я помъкна след себе си, така че тя да не осъзнае, че всъщност я влачи.
— Ще отидем до къщата ми, после ще вземем една от каретите ми и ще се разходим напосоки из Лондон, защото това е единственият начин, да те изведа сама, без да разруша репутацията ти.
За момент Хенри забрави как я беше унижил предната вечер. Забрави дори, че му беше абсолютно ядосана, толкова бе окрилена от желанието му да остане насаме с нея. Но после си припомни. Господи Боже, Хенри, за това ли си мислиш, че е всичко? Не думите му бяха изобличаващи, а тонът, с който ги произнесе и изражението на лицето му.
Тя дъвчеше нервно долната си устна, докато се опитваше да върви наравно с големите му крачки. Не, той със сигурност не беше влюбен в нея, а това означаваше, че не трябва да е толкова развълнувана от факта, че иска да е насаме с нея. Най-вероятно планираше да я скастри за скандалното й поведение предната нощ. В действителност Хенри не мислеше, че се е държала по някакъв непочтителен начин, но Дънфорд явно смяташе, че е направила нещо лошо и не се и съмняваше, че той ще иска да й каже какво точно.