Тя установи ужасено, че се намира на стълбите пред градската му къща, но още по-ужасното бе, че няколко минути по-късно стоеше пред каретата. Дънфорд й помогна да се качи и тя се намести в удобните възглавници, чувайки го да казва на кочияша:
— Карай накъдето искаш. Ще ти кажа, когато сме готови, за да върнем дамата на Гросвенър Скуеър.
Хенри се дръпна по-навътре към ъгъла, проклинайки се за необичайното си малодушие. Не беше чак толкова голямо, че да се страхува от мърморене, а по-скоро се страхуваше, че ще загуби приятелството му. Връзката, която бяха създали в Станидж Парк се държеше само на няколко тънки косъма и тя имаше чувството, че ще приключи окончателно този следобед.
Дънфорд се качи в каретата и седна срещу нея. Започна да говори рязко и без предисловие:
— Много внимателно ти казах да стоиш далеч от Нед Блайдън.
— Избрах да не следвам съвета ти. Нед е много мил човек. Чаровен, интересен — идеалният придружител.
— Точно затова искам да го държа на разстояние от теб.
— Да не би да ми казваш — попита тя с леден поглед, — че нямам право на приятели?
— Казвам ти — рязко отвърна той, — че не можеш да общуваш с млади мъже, които са прекарали последната година, вървейки по пътя на най-лошите женкари.
— С други думи, не мога да бъда приятелка с мъж, който е почти, но не съвсем, толкова лош колкото си ти.
Връхчетата на ушите му почервеняха.
— Какво съм или това, което ти възприемаш, че съм, е без значение. Аз не съм този, който те ухажва.
— Не — отвърна тя неспособна да скрие тъгата в гласа си, — не си.
Може би от дълбочината в гласа й или от простия факт, че в очите й липсваше и капчица блясък на щастие, но изведнъж на Дънфорд му се прииска повече от всичко друго на света да се наведе и да я придърпа в обятията си. Не за да се целуват, а просто, за да я успокои. Не мислеше как ще възприеме тя подобно своеволие. Най-накрая той пое дълбоко дъх и каза:
— Не възнамерявах да се държа като абсолютен негодник този следобед.
Тя премигна.
— Аз… ъъ…
— Знам. Няма какво да кажеш, за да представлява подходящ отговор.
— Не — каза тя смаяно. — Няма.
— Аз ти наредих само едно нещо много точно, да стоиш далеч от Нед, а се оказа, че ти направи доста повече, за да заплениш него, отколкото Билингтън и Хевърли. И Таритън, разбира се — добави той кисело. — Трябваше да съм го разбрал още, когато той започна да ме разпитва за теб на масата за карти.
Тя се втренчи в него изумено.
— Аз дори не знам кой е този Таритън.
— Тогава със сигурност можем да те обявим за успешна — каза Дънфорд с язвителен смях. — Само несравнимите не знаят кои са обожателите им.
Тя се наведе напред само със сантиметър и сбърчи чело, а очите й изразяваха недоумение.
Той нямаше представа какво означава това, така че също се наведе напред и каза:
— Да?
— Ти ревнуваш — каза тя невярващо, с едва доловими думи.
Той знаеше, че е истина, но едно малко кътче от душата му, едно много арогантно и мъжкарско кътче от душата му, отхвърли обвинението й и той отвърна:
— Не се ласкай, Хенри, аз…
— Не — отговори тя с по-силен глас. — Ти ревнуваш.
Устните й се разтвориха, а ъгълчетата им се извиха в огромна усмивка.
— Ами, Хенри, какво очакваш? Ти флиртуваш с всеки мъж под тридесет и поне с половината от онези, които са над тази възраст. Навря се мило в гърдите на Нед и му шепнеше в ухото…
— Ти ревнуваш — каза тя неспособна да каже каквото и да е друго.
— Нима не целеше точно това? — изтърва се той, бесен на себе си и на нея, бесен дори на проклетите коне, които дърпаха каретата.
— Не! — избухна тя. — Не. Аз… аз просто исках…
— Какво, Хенри? — запита той настоятелно, като сложи ръце върху коленете й. — Какво искаше?
— Исках само да почувствам, че някой ме иска — каза тя съвсем слабо. — Ти не ме искаше повече и…
— О, Исусе! — Той се премести до нея за по-малко от секунда, придърпа я с ръце и я притисна към себе си. — Мислиш, че не те искам повече? — каза той с луд смях. — Господи, Хен, аз не бях способен да спя нощем, защото те исках. Не можех да чета книга. Не отидох на конно състезание. Просто си лежах в леглото, взирах се в тавана и се опитвах напразно да не си представям, че си с мен.