— Така е. Просто съм нервна, това е всичко. Искам херцогинята да ме хареса. Знам, че тя е твоя специална приятелка, и…
— Да, такава е, но ти си още по-специална.
Хенри се изчерви от удоволствие.
— Благодаря ти, Дънфорд. Просто тя е херцогиня, знаеш, и…
— И какво? Алекс е херцог и това изглежда не те спря буквално да му влезеш под кожата. Ако те бе срещнал преди Ема, много юмруци щеше да ми се наложи да раздавам.
Хенри се изчерви отново.
— Не бъди глупав.
Той въздъхна.
— Мисли каквото си искаш, Хен, но ако чуя още един притеснителен коментар да излиза от устата ти, ще се наложи да те целуна, за да замълчиш.
Очите й заблестяха.
— Наистина ли?
Той издиша и опря ръка върху челото си.
— Какво да правя с теб, дяволче?
— Целуни ме? — каза тя с надежда.
— Предполагам, че ще трябва да направя точно това. — Той се наведе напред и допря нежно устните си към нейните, избягвайки внимателно по-задълбочен контакт. Знаеше, че ако с тялото си докосне нейното, по какъвто и да е начин, дори и само да положи ръка върху бузата й, няма да бъде в състояние да се удържи да не я притегли грубо в прегръдките си. Нямаше нищо друго, за което би копнял повече, разбира се, но херцогът и херцогинята на Ашбърн щяха да се появят всеки момент и Дънфорд нямаше особено желание да бъдат заловени на местопрестъплението.
От вратата се чу дискретно покашляне. Твърде късно.
Дънфорд се отдръпна, забелязвайки порозовелите бузи на Хенри, докато отклоняваше погледа си към вратата. Ема усилено се опитваше да сдържи усмивката си. Алекс не се опитваше изобщо.
— О, Боже! — простена Хенри.
— Не, аз съм просто — каза Алекс приветливо, опитвайки се да я успокои, — въпреки че жена ми неведнъж ме е обвинявала, че се взимам за този, на когото говориш.
Хенри се усмихна много леко.
— Радвам се да те видя, Ашбърн — промърмори Дънфорд, изправяйки се на крака.
Алекс поведе жена си, която бе в напреднала бременност към един удобен стол.
— Сигурен съм, че щеше да се радваш повече, ако ме беше видял след пет минути — прошепна той в ухото на Дънфорд, докато прекосяваше стаята, за да отиде при Хенри. — Възхитен съм да те срещна отново, Хенри. Радвам се да видя и че си завладяла нашия скъп приятел. Между нас казано, той нямаше никакъв шанс.
— Аз… ъ…
— За Бога, Алекс — заяви Ема, — ако кажеш още нещо, за да я накараш да се чувства неловко, ще ти откъсна главата.
Само Хенри можеше да види лицето на Алекс, докато се опитваше да се направи на разкаян и се наложи да сложи ръка върху устата си, за да се въздържи да не се засмее на глас.
— Вероятно би искала да те представя на мъжкараната в жълтия стол? — каза той с чудата полуусмивка.
— Аз не виждам мъжкарана — каза Хенри дяволито, улавяйки усмивката на Ема от другия край на стаята.
— Дънфорд — каза Алекс, вземайки ръката на Хенри, докато тя се изправяше на крака, — тази жена е сляпа като прилеп.
Дънфорд сви рамене, споделяйки развеселен поглед с Ема.
— Скъпа моя съпруго — каза Алекс. — Мога ли да ти представя…
— За теб съм „скъпа моя мъжкарано“ — каза Ема дръзко и очите й заблещукаха дяволито към Хенри.
— Разбира се. Каква небрежност от моя страна. Скъпа моя мъжкарано, може ли да ти представя мис Хенриета Барет от Корнуол, а напоследък и от стаята за гости на леля ти Керълайн.
— Много ми е приятно да се запознаем, мис Барет — каза херцогинята и Хенри дори усети, че наистина го мисли.
— Моля, наричайте ме Хенри. Всички го правят.
— И ти трябва да ме наричаш Ема. Иска ми се всички да го правят.
Хенри реши незабавно, че харесва младата херцогиня с огнени коси и се чудеше защо, за Бога, е била толкова загрижена за срещата си с нея. Тя беше в края на краищата първа братовчедка на Бел и Нед, и ако това не бе превъзходна препоръка, не знаеше какво би било.
Ема се изправи, без да обръща внимание на протестите на загрижения си съпруг, взе ръката на Хенри и каза:
— Нека се уединим. Толкова съм нетърпелива да говоря с теб, а можем да бъдем много по-откровени без тях. — Тя махна с глава в посока на господата.
Хенри се усмихна безпомощно.
— Добре.
— Не мога да ти опиша колко съм щастлива най-накрая да се запозная с теб — каза Ема веднага след като стигнаха до коридора. — Бел ми писа всичко за теб и аз съм толкова развълнувана, че Дънфорд най-накрая е срещнал своята половинка. Не, че не мисля, че си прекрасна по свой собствен начин, но трябва да призная, най-вече съм просто доволна, че Дънфорд е срещал своята половинка.