Трент го последва.
— Сигурен ли си?
На ярката светлина на фенера кожата изглеждаше твърде бледа, косата — твърде светла. Трент обаче не бе специалист. Може би богатата на минерали жега, която бе изпекла телата, беше успяла и някак да ги обезцвети.
Чарли огледа някакъв мъж с огърлица от черни пера. Приближи фенерчето.
— Изглежда ми червена.
Не говореше за кожата на мъжа. Под пряката светлина на фенера полепналите по изсъхналия скалп кичури коса бяха ръждивочервени.
Трент забеляза и друго нещо.
— Виж му врата.
Главата на мъжа беше отметната назад и опираше в гранитната стена. Кожата под челюстта зееше, виждаше се кост и изсушена тъкан. Разрезът бе твърде прав, причината — очевидна. Съсухрените пръсти държаха лъскаво метално острие. Все още изглеждаше като полирано и отразяваше светлината.
Чарли бавно освети в кръг цялата зала. Подобни ножове лежаха върху каменния под или в други изсъхнали ръце.
— Изглежда, са се самоубили — промълви потресеният Трент.
— Но защо?
Трент посочи единствената друга особеност в залата. В отсрещната стена започваше друг тунел.
— Може би са крили нещо там долу? Нещо, за което никой не е трябвало да научава?
Двамата впериха погледи натам. Тръпки полазиха Трент от пръстите на краката и стигнаха до ръцете му. Никой от двамата не помръдна. Никой не искаше да пресече тази зала на смъртта. Дори обещанието за съкровище вече изобщо не беше примамливо.
Чарли пръв наруши мълчанието.
— Да се махаме оттук.
Трент не възрази. Беше видял достатъчно ужаси за днес.
Чарли се обърна и тръгна към изхода, като светеше напред с фенера.
Трент го последва, но непрекъснато се озърташе през рамо от страх, че Великият дух ще се всели в някой от труповете и ще го накара да се затътри след тях с кинжал в ръка. Докато гледаше назад, се подхлъзна на някаква шиста, просна се по корем и се плъзна няколко стъпки по стръмния склон назад към залата.
Чарли не го изчака. Всъщност сякаш изгаряше от нетърпение да се махне. Докато Трент се изправи и изтупа коленете си, Чарли вече бе стигнал края на тунела и беше излязъл навън.
Трент понечи да запротестира, че го е изоставил, но точно тогава отвън се разнесе рязък гневен вик. В клисурата имаше още някой. Трент замръзна. Чу разгорещени гласове, но не успя да различи думите.
А после проехтя изстрел.
Трент подскочи и отстъпи две крачки назад в мрака. Ехото заглъхна и на негово място се възцари тежка тишина.
„Чарли…?“
Разтреперан от страх, Трент се оттегли навътре в тунела, по-далеч от изхода. Очите му бяха свикнали достатъчно с тъмното, за да стигне до залата с мумиите, без да издаде нито звук. Спря при входа й, заклещен между мрака и непознатите отвън.
Тишината се проточи и времето сякаш забави ход.
След това се чу тътрене на крака и пухтене.
„О, не…“
Гърлото му се стегна. Някой се катереше към пещерата. Сърцето му заби бясно. Нямаше друг избор освен да се оттегли още по-навътре в тъмното… но му трябваше оръжие. Спря, колкото да измъкне ножа от хватката на един мъртвец. Пръстите на мумията се строшиха като изсъхнали вейки.
Вече въоръжен, Трент затъкна ножа в колана си и тръгна между труповете. Държеше ръцете си протегнати напред и слепешком опипваше чупливи пера, изсъхнала кожа и втвърдена коса. Представяше си как съсухрени ръце посягат към него, но въпреки това продължи напред.
Трябваше да се скрие някъде.
Имаше само едно убежище.
„Тунелът отсреща…“
Това обаче го плашеше.
В един момент кракът му увисна във въздуха. Едва не изпищя, но осъзна, че е стигнал до старата яма за огнището. Бърз скок и тя остана зад него. Опита се да използва местоположението на ямата като ориентир, но това се оказа ненужно.
Зад него светлината ставаше по-ярка и изпълваше залата.
Вече можеше да вижда и се втурна презглава напред. Тъкмо стигна входа на тунела, когато отзад се чу някакво тупване. Погледна през рамо.
Някакво тяло се изтъркаля от коридора и остана да лежи по очи на пода. Засилващата се светлина разкри перата върху яркочервеното яке.
Чарли.
Захапал юмрука си, Трент побягна в закрилящия мрак на тунела. Страхът впиваше зъби в него на всяка крачка.
„Знаят ли, че и аз съм тук?“