Момичето пребледня.
— Не. Не, госпожо. Как… какво мога да направя за вас?
Роуз се усмихна.
— Дай ми връзка големи ключове.
Тридесет и пета глава
Джейкъб Ротщайн се усмихна на себе си, докато набираше номера на Мери-Бет.
— Офисът на господин Уайт.
— Мери-Бет — гласът на Ротщайн бе плътен и предразполагащ. Разговаряше така с всички жени, правеше го машинално. — Обажда се Джейкъб.
— О, господин Ротщайн. Да, сър.
— Би ли ме свързала с Роуз?
— Роуз Фиорело? — Мери-Бет вече не говореше задъхано, с глас на глезено момиченце, а тържествувайки. — Сър, струва ми се, че не сте в течение за последните новини. Не знаете ли, че тя си тръгна?
— Вече? Едва десет часът е.
— Не, сър. Напусна. Вчера подаде оставката си.
— Защо?
— Наистина не зная, сър. Но ако ви трябва нещо, аз мога да ви помогна — добави Мери-Бет с надежда.
— Няма значение — каза Джейкъб. Затвори и остана замислен няколко мига.
В петък вечерта бе необичайно топло за сезона, задушно и влажно, без следа от вледеняващия студ, с който Роуз вече бе свикнала. Внимателно избра тоалета си. Беше секси, но не твърде. На тази среща трябваше да изиграе ролята си много внимателно.
Беше му позволила да я докосне.
„Бях принудена — казваше си Роуз. — А сега какво?“
Чувстваше се напрегната.
По-рано не бе имала време да мисли за мъже. Беше твърде заета. Единствената сила, която я движеше, бе обсебваща ярост. В „Кълъмбия“ почти не забелязваше момчетата, които си шушукаха в коридорите, хвърляха й похотливи погледи и подсвиркваха след нея.
Освен Джейкъб.
Беше го забелязала.
Опитваше се да убеди себе си, че причината за това е името му, Ротщайн. Нейният враг. Ключът към отмъщението. Но знаеше, че не е така. Никога не бе сънувала чичо му Уилям, въпреки че в нея все още гореше ненавист към този човек. „Аз съм италианка — казваше си тя. — Мога да очаквам часа на своята вендета и да я нося в сърцето си цяло поколение“. Но може би щеше да й бъде нужно далеч по-малко време.
Джейк я безпокоеше поради други причини. Естествено, едната от тях бе привлекателната му външност. „Безспорно е чаровен“, мислеше си тя с раздразнение. Ъгловата челюст, мускули, тъмни коси и очи и гъсти черни мигли. Но това бе само опаковката. Един мъж можеше да притежава тези неща и все пак вътрешно да бъде малодушен.
Не и Ротщайн.
Роуз бе твърде проницателна, за да повярва, че парите са единственото, което му дава самочувствие. Истина бе, че Джейк парадира с тях. Диаманти за приятелките, ферари и какво ли не. Предполагаше, че парите могат да вдъхват известна увереност, но Джейк имаше два други източника: властта си над жените и забележителния си интелект.
Принудена бе да признае, че колкото и старомодно да й се струва, намира и двете черти за привлекателни.
Ротщайн притежаваше ум, остър като бръснач. За разлика от други, които бе срещала, не се отказваше да се съревновава с нея. Може би… може би… мисълта бе непоносима, но… може би наистина бе по-умен. За сметка на това Роуз бе целенасочена и се стремеше да осъществи амбициите си с упоритост, която бе невъобразима за него. Умен или не, тя щеше да го унищожи.
Жените бяха негова слабост.
Репутацията му й бе добре известна. Всички момичета говореха за него. Шепнеха си или се хвалеха. Той я разсъбличаше с поглед, бе самоуверен и арогантен, не приемаше твърденията й, че не го желае, и демонстрираше мъжкарско превъзходство, дори без да се срамува от това.
Бог да й бе на помощ. Намираше го за удивително привлекателен.
Целувката му бе накарала коленете й да се подкосят.
„Спомни си кой е той — каза си Роуз и облече бледозелена копринена рокля, прилепнала на най-подходящите места. — Спомни си от кое семейство е. Ротщайн. Ротщайн. Ротщайн“.
Джейкъб бе създал идеална обстановка. Бе повикал доставчици и платил почти хиляда долара за една вечеря, но си струваше. Охлаждаше бутилка „Кристал“ в сребърна кофичка с лед до махагоновата маса в хола си, бе затъмнил полилеите и поставил свещи из цялата стая, които осветяваха портретите на чужди предци, купени от баща му. Сводестите прозорци в предвоенен стил гледаха към Пето Авеню и „Сейнт Патрикс“, а неоновите светлини на Манхатън допълваха въздействието на пламъците от масата. Чаши за шампанско от уотърфордски кристал, ирландски ленени салфетки, сребърни прибори и съдове от фин китайски порцелан. Беше му хрумнало да поръча суши, но бе твърде рисковано. Вместо това бе избрал за предястие хайвер от белуга със ситно нарязани яйца. Основното ястие бе фазан с кестенов сос, а десертът — цяла печена круша със сладолед. Около старинните му свещници на масата проблясваха сребърни купички с жълти късо отрязани рози, а навсякъде имаше вази със свежи пастелнорозови, бели, жълти, сини и дори зелени цветове. Беше посред зима, а апартаментът му бе изпълнен с летни ухания.