Надяваше се да й хареса. Естествено, важното бе не вечерята, а стремежът му да я впечатли.
В спалнята също бе пълно с цветя. Беше му хрумнало да помоли цветарката да разпръсне розови венчелистчета и по леглото, но се бе отказал. Нямаше смисъл да се престарава.
Ако случилото се през тази седмица означаваше нещо, Роуз Фиорело му бе в кърпа вързана.
Но нещо в тази история го смущаваше. Не това, че я бе докоснал. Имаше фантазии за нея, откакто я бе зърнал за първи път в коридора на университета. Може би изненадващото й напускане.
Дали бе засрамена заради онова, което му бе позволила? Или изплашена, защото Уайт я бе нахокал? Това бе необичайно за Фиорело.
През месеца, който бе прекарала в компанията, не бе получил нищо от нея. Никакви идеи, никакви доклади. Джейк почти бе убеден, че трябва да очаква нещо ново всеки ден. Не би се учудил, ако бе влязла в офиса му с папка с подробно описана и старателно напечатана главозамайваща идея. Например за цялостно преструктуриране на компанията или предложение за закупуване на нова сграда.
Винаги я бе смятал за безкрайно амбициозна и умна. И хладнокръвна.
А как се бе държала? Като незабележима стажантка, която до последния ден не бе блеснала с нищо. Знаеше, че секретарките не я харесват. Но тя бе красива, така че бе предвидил това.
Беше се качила в офиса му без бельо, за да го съблазни.
Целувката не бе изненада за него. Знаеше, че тя го желае. Щом попадне в прегръдката му, съпротивата й винаги би рухнала. Изгаряше от страст, но едно от нещата, които му се струваха най-пленителни, бе собствената й борба с нея. Какво бе станало сега, та презрението й към него и упорството й изведнъж бяха изчезнали? Една целувка, и бе готова да разкъса бикините си. Нещо не се връзваше.
Всъщност бе разочарован.
„Не се дръж като глупак — каза си Ротщайн. — Чакаш това от години“. Тази вечер тя щеше да дойде в дома му и да се предаде на ласките му. От какво се оплакваше?
На вратата се позвъни.
— Нека ти помогна — каза Джейкъб.
Роуз раздвижи рамене и се освободи от палтото. Беше от скъп кашмир, а прилепналата копринена рокля под него бе в нежен бледозелен цвят, който подхождаше на невероятните й очи. Момичето имаше заоблени форми и тънка талия. Ротщайн одобрително се усмихна.
— Харесва ли ти тук?
Погледът й се плъзна по фантастичните прозорци, изящните орнаменти, портретите, мраморната камина, старинните мебели, гледката…
— Виждала съм и по-приятни места — отвърна Роуз.
Той повдигна вежди.
— Къде?
— В Метрополитена — призна тя с усмивка.
Джейкъб бе омагьосан.
— Знаеш ли, прелестна си.
Роуз потръпна, въпреки че в камината пращеше огън и вътре бе тридесет градуса.
— Имам нужда от питие.
Наля й шампанско.
— „Кристал“ е, какво ще кажеш?
— А аз си мислех, че ще ми предложиш „Тъндърбърд“ — пошегува се Роуз.
— Онова, което струва три долара за литър? — засмя се той. Повечето жени се стараеха да го впечатлят със своята изтънченост, сякаш всяка среща бе кастинг за роля. — Може би трябваше да поръчам от него. За да се чувстваш по-спокойна.
Тя не смееше да го погледне. Бе облечен с черен смокинг. С мускулите, които се открояваха под него, приличаше на Джеймс Бонд.
Искаше да долови някакъв недостатък в държането му, но не виждаше и най-малък повод да го упрекне, освен това, че бе от фамилията Ротщайн. Може би… може би трябваше да го предизвика с нещо.
— Мисля, че трябва да поговорим…
Беше му забавно, че е толкова смутена.
— Преди вечеря? Би развалило апетита ми — посочи към трапезарията. — Заповядай.
— Ммм — Роуз отпи глътка от четвъртата си чаша шампанско. Вечерята бе чудесна. Разговаряха непринудено на незначителни теми, а Джейк бе добър в това изкуство. Умело отклоняваше любопитството й, гледаше я право в очите, докато сведе поглед, и се хранеше без следа от смущение.
Проклето самоуверено копеле.
Алкохолът й бе нужен. Въпреки че всичко бе невероятно вкусно, тя нямаше апетит. Разкъсваше се между влечението си към Ротщайн и ненавистта си към него. Всяка скъпа хапка й напомняше по какъв начин семейството му е натрупало огромното си състояние, за да може да си позволи всичко това.
Колко ли бяха хората като Пол Фиорело, които нямаха умни дъщери с италианска кръв, способни да отмъстят за тях? Навярно хиляди. А колко ли жени се бяха опитали да си проправят път в йерархията на „Ротщайн“ и бяха уволнени? В неговата компания дискриминацията бе начин на живот.