До кабината на портиера имаше пощенски кутии с имена. Видя, че тази на Едуард е номер две, но не се осмели да се приближи към мъжа с пелерина и бомбе и да попита къде е стаята му. Извади от чантата си химикалка и написа бележка на Едуард на една от хартийките, които се подаваха от кутията.
— Здравей.
Дейзи подскочи. Зад нея стоеше красиво високо момче с черни коси, тъмни очи, слънчев загар и мускули. Акцентът му бе американски. „Сигурно тренира гребане“, помисли си тя.
— Бележка за Пауърс? Ще му я предам, ако искате. Съквартиранти сме.
— Да, разбира се — бе така поразена от външността му, че гласът й прозвуча плахо и пискливо, като на умираща мишка. Ядоса се на себе си, но успя да се засмее. — Аз съм негова приятелка от училище. Дейзи Маркъм.
Момчето сърдечно стисна ръката й и се представи с лек поклон:
— Брад Евънс.
Четиринадесета глава
— Разбира се, отношенията на художниците с меценатите са сложни. Например Лоренцо де Медичи…
Доктор Марш говореше така монотонно, че Дейзи започна да се унася в дрямка. Лекциите на Марш й напомняха за най-скучните проповеди в „Сейнт Мерис“. Тогава бе гледала навън през прозореца от рисувано стъкло. Сега се взираше в прекрасните картини на ренесансови майстори в учебника си.
За щастие и тук мястото й бе до прозореца. Тревните площи на „Ракъм“ се простираха до брега на Изис, където имаше огромна плачеща върба. Дейзи обожаваше това дърво. Често сядаше в сянката му и си представяше, че е там на пикник с Брад Евънс.
Господи, колко бе красив. Стегнати мускули, широки рамене като на играч на американски футбол, тъмни мигли и секси южняшки акцент. Естествено, Дейзи знаеше, че е недостижим за нея, но поне й се струваше, че компанията й му допада.
Видя силуета си, отразен в стъклото. Да… Брадичката й се открояваше малко по-ясно. Плодовете и диетичните сандвичи бяха ужасни на вкус, но, изглежда, си струваше да се храни с тях.
За да отслабне, бе необходима само мотивация. Най-сетне тя имаше такава.
— Благодаря за присъствието, колеги. До сряда.
— Благодарим ви, доктор Марш — в един глас отвърнаха студентите.
Дейзи прибра учебника и тетрадката си и когато излезе от почти извънградската територия на „Ракъм“, зави надясно по Сейнт Алдейтс, право към Крайст Чърч. Това бе най-прекият път до „Мертън“, а и имаше доста красиви гледки. Докато минаваше през Пекуотър Куод, винаги се вълнуваше. Красотата на внушителната библиотека я караше да се вживява в образа на героиня на Джейн Остин и да си представя, че всеки момент господин Дарси ще мине покрай нея с карета с осем коня.
Сградата на „Мертън“ далеч не бе така впечатляваща, но все пак можеше да се нарече красива. Дейзи не завиждаше на Брад и Едуард за стаята им. Ценеше своята самостоятелност и се радваше, че не дели апартамента си с никого. Макар и да бе в модерна сграда, имаше чудесен изглед и не й се налагаше да ползва обща баня.
През вратата звучеше класическа музика. Дейзи почука. Явно вътре бе Едуард. Брад предпочиташе кънтри-енд-уестърн.
— Влез — извика Едуард. — Добър ден, госпожице Маркъм.
— Здравей, Едуард.
Брад бе излязъл. Дейзи прикри разочарованието си. „Какво от това, по дяволите?“ Тя харесваше Едуард. Може би съквартирантът му щеше да се прибере след малко. Едуард бе предложил да я заведе на среща — разговор с писател в студентския клуб и тя тактично бе премълчала въпроса дали и Брад ще дойде.
— Изглеждаш великолепно, както винаги — каза Едуард, изпивайки я с поглед.
Бе облечен с елегантен тъмен костюм и скъпи обувки, черни като очите му. Всъщност винаги се обличаше така.
Дейзи се завъртя, малко смутено, но се усмихна на приятеля си. Този път бе избрала тъмносиня рокля с плътна подплата и дълга пола. Тъмносиньото оптически вталяваше фигурата, както черното, но повече подхождаше на цвета на кожата и очите й. Слагаше лек, неутрален грим и се опитваше да пусне по-дълги коси. В момента изглеждаха безформени и тя ги повдигаше на френска прическа. Роклята бе с шифонени ръкави, под които не личеше, че ръцете й са пълни. Откакто се бе запознала с Брад, много по-често мислеше за фигурата си. Бе изхвърлила всички шорти, които имаше, всички панталони, освен джинсите, и всички тънки поли.
Дебелите момичета, към които Дейзи се причисляваше, трябваше да носят само плътни рокли и поли. Беше се научила как да изглежда с няколко килограма по-слаба, като се облича подходящо. Тъмни едноцветни тоалети, прикриване на всички издайнически части, като ръцете над лакътя, повдигащи сутиени за единственото достойнство на тялото й и вталени кройки. Ако се поддадеше на изкушението да облече нещо по-свободно, изглеждаше още по-пълна. Избираше рокли, плътно прилепващи в талията, чиито поли достигаха до глезените й. С руж успяваше ако не да прикрие, то поне да смекчи двойната си брадичка и да подчертае скулите си.