Не дружеше с никого. Не се движеше в компания. Не посещаваше политически сбирки, репетиции на театрални трупи или вечерни занятия.
Имаше прелестно тяло, но не проявяваше никакъв интерес към никого около себе си.
Джейкъб бе предложил на професор Бартлет да покани Роуз в симпозиума. Бе направил старателно проучване за нея. Според информаторите му следяла с най-голямо внимание лекциите на Бартлет. Бе предположил, че едно предизвикателство ще я заинтригува.
„Е — суховато си помисли той, — оказах се прав“.
— Да видим — Роуз затвори вратата и седна на ръба на единия от столовете му, сякаш се боеше от някаква зараза. — Защо не те харесвам. Може би защото дочух някои неща. Не си падам по евтини прелъстители.
Джейкъб повдигна вежди.
— В мен няма нищо евтино, сладкишче.
— Не ме наричай „сладкишче“.
— Не вярвам да си чула нещата, за които намекваш, преди срещата снощи. Може би след това си поразпитала. Ясно бе, че не знаеш нищо за мен — засмя се той. — Мисълта, че си се поинтересувала по-късно, ме ласкае. Е, кажи ми, с какво те засегнах снощи?
— Да си ме засегнал? Не — Роуз присви очи. — Може би ме е подразнило това, че носиш костюм и часовник, които струват колкото издръжката на някои студенти за цяла година. Може би съм забелязала колко си самонадеян и съм решила, че някой трябва да те поохлади.
Джейкъб понечи да се пошегува, че Роуз определено не му действа „охлаждащо“, но размисли.
— Може би не харесвам малки принцове, които идват в колежа с парите на татковците си и се държат като господари.
— Може би не бива да се палиш толкова, за да не ти запари отзад.
— Моля? — гневно извика Роуз.
Джейкъб я погледна хладнокръвно.
— О, стига, малката. Можеш да ме нападаш, но не съм длъжен да се оправдавам. Не се извинявам за успеха на семейството си. Всъщност се гордея с него.
— Не се и съмнявам.
— Добре. Що се отнася до факта, че съм тук с парите на баща си, резултатът ми на CAT беше деветдесет и седем процента. Не прави грешката да мислиш, че децата от богати семейства са тъпи, само защото ти си спечелила стипендия. Заслужавам да следвам в Колумбийския университет. Всъщност бих могъл да вляза навсякъде във веригата „Айви“. Участвам в сбирките на професор Бартлет, защото съм един от най-добрите му студенти и получих отлични оценки в средата на семестъра. А относно момичетата, които ме харесват… — сви рамене. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Не е твоя работа.
Роуз го изгледа втренчено и се опита да измисли остра реплика, с която да отвърне. Не й хрумна нищо. „По дяволите!“
— Е, след като изяснихме въпроса — заговори Ротщайн след секунда с надменна усмивка, — ако желаеш, можеш веднага да изхвърчиш от стаята ми като фурия. Обади се на професор Бартлет и му кажи да намери и на двама ни други партньори.
— Не си толкова неотразим, за колкото се мислиш — процеди Роуз през зъби.
Ротщайн леко се приближи и я погледна право в очите.
— Откъде знаеш? — тихо попита той. — Ако искаш да разбереш, винаги си добре дошла тук — потупа по леглото си.
— Сваляш ли ме?
— Не се плаши. Просто отправям покана. Не лягам с мацка, ако сама не го поиска. А… — самоувереният му поглед отново се плъзна по тялото й. Роуз едва се сдържа да не се обърне — … ти ще трябва да ме помолиш най-малко два пъти.
Роуз решително се настани на стола, на който бе седнала. „Наистина е привлекателен“, призна тя пред себе си. Но не и за нея.
Спомни си за Уилям Ротщайн. Грозен, противен мазник, който по нищо не приличаше на младия принц пред нея, освен по своята арогантност. Опита се да възстанови в паметта си чертите на Уилям, но й се губеха. Бе останало само чувството на отвращение, гласът му и обидните думи, изречени с презрение.
Усмихна се със стиснати устни, обзета от ненавист към него и целия му род.
— Не се и надявай. Ако мислиш, че ще излетя оттук вбесена, за съжаление, трябва да ти кажа, че нямаш толкова силно въздействие върху мен. Е, да поработим по темата. Донесох няколко книги.
Четоха заедно около час. Роуз изтъкваше аргументите си спокойно, но щеше да се пръсне от адреналин. Искаше да се изправи срещу Джейкъб Ротщайн, наследника на компанията, която бе твърдо решена да съсипе. Той дори не подозираше на какво е способна. Искаше да изкрещи в ухото му, да го удари и да му даде да разбере, че го е набелязала и скоро с него ще бъде свършено.
Но не го направи. Просто разговаряше с него по темата й водеше записки.
Ротщайн я вбесяваше. След онзи встъпителен разговор просто бе преминал към съществената част от срещата им, сякаш нищо не се е случило. Явно бе умен и проницателен. Можеше да отвърне смислено на всяка нейна реплика и имаше свежи идеи. За час двамата успяха да съставят забележително изложение.