— Беше интересно — каза той и й подаде ръка, когато стана, за да си тръгне.
Роуз не я пое.
— Не сме приятели — каза тя.
Ротщайн сви рамене.
— Ти губиш — каза той. — Нямах търпение да те опозная.
Тя се завъртя на пети и излезе.
— До утре, маце — извика Ротщайн след нея.
Сърцето й биеше учестено, докато излезе от сградата и се отдалечи на две преки от общежитията. „Копеле, което се мисли за голям мъжкар! Самонадеян мръсник!“ Задъхваше се от ярост.
Едва след като пътува двадесет минути с автобуса, осъзна, че е направила грешка. Ротщайн бе наследник на „Ротщайн Риълти“. Щом бе решила да им отмъсти, би могла да го използва, както той използваше всички онези момичета. Приемаше я като сексуален обект и твърдеше, че се гордее с компанията. Без колебание щеше да го изиграе.
Реши на следващия ден да се държи по-мило с него.
„Арогантно копеле!“
Седемнадесета глава
— Йеее, бейби — грачеше Фиона. — Йеее!
Попи метна буйната си черна грива назад под червената светлина на прожектора, който я осветяваше. Край, последна песен. Бе плувнала в пот, а страхотните кожени панталони бяха залепнали за тялото й. Отчаяно се нуждаеше от него.
— Благодарим ви! — изкрещя Фиона. — Лека нощ!
Попи се усмихна на публиката, която учтиво изръкопляска. Двама дългокоси метъли на първия ред, които през цялото време похотливо зяпаха музикантките, размахаха юмруци във въздуха и нададоха викове.
„Повече шум, повече шум“, помисли си Попи.
Но знаеше, че не може да очаква по-въодушевена реакция. Фиона подаде едната си ръка на нея, а другата на ритъм китаристката Лиан. Елиз се изправи зад барабаните и направи патентованото от Ники Сикс завъртане на палките. Групата се поклони и изпрати въздушни целувки на публиката.
— Хей, тези хора искат бис, да изсвирим отново „Аутсайдер“ — просъска Фиона.
Попи видя, че клиентите на клуба се отправят към бара.
— Не, не искат. Да тръгваме.
За да избегне продължаване на спора, махна с ръка и изтича в тясната съблекалня, която бе не по-голяма от тоалетна и вътре не миришеше много по-приятно. Стените бяха покрити с графити на стотици клубни групи. Хрумна й да остави надпис „Снегълтуут“ забиха тук и се издъниха. Поне щеше да бъде искрено.
Другите четири момичета я последваха и се втурнаха право към мизерната почерпка — бутилка евтина водка, кутия сок от боровинки и няколко пластмасови бутилки минерална вода. Попи пресуши една от тях.
— Мамка му! Чухте ли? Бяхме супер — самодоволно заяви Фиона. — Харесаха ни. Звучах страхотно, като Лита Форд.
„Да бе“, помисли си Попи.
— Да, получи се — съгласи се Лиан. — Онези пичове не откъсваха очи от нас.
— Според мен беше пълен провал — възрази Попи. — Трябват ни нови парчета и повече репетиции.
— Защо си толкова черногледа?
— Млъквай.
— Нищо не разбираш.
— Не й обръщай внимание, винаги е такава — Фиона я изгледа намръщено. — Може би ни трябва нова басистка.
— Тя изглежда добре — обади се Елиз.
— Късметлийка си, Попи. Късметлийка си, че няма много момичета, които свирят на бас китара — Фиона често й напомняше това. — Впрочем — добави тя и тръсна дългите си руси коси. — Знаете ли какво? Оправете грима си, дами. Познайте кой е дошъл да ни чуе тази вечер.
Попи изтръпна.
— Джоел Стейн.
— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — промълви тя.
— Кой е Джоел Стейн? — попита Лиан.
— Известен мениджър. И е тук заради нас!
Другите момичета заподскачаха с радостни викове.
Попи се изчерви от срам. Групата й „Снегълтуут“ тъкмо прохождаше. Момичетата не репетираха достатъчно, песните им бяха скапани, а всички очакваха да бъдат открити от някого като Джон Каландър и превърнати в следващите „Гънс енд Роузис“. Знаеше кой е Джоел Стейн. Той ръководеше компанията „Дриймс“, която имаше договори с дълъг списък от мултиплатинени звезди и шепа новоизгряващи групи.
Надяваше се да не е дошъл точно заради тях. Не бяха подготвени. Попи не бе сигурна дали ще излезе нещо.
— Ще ни чака в бара. Да вървим!
— Почакайте! — настоя Елиз. Застана пред малкото счупено огледало и разтвори ципа на коженото си горнище, за да се вижда значителна част от гърдите й. Момичетата от групата не пестиха червила, моливи и парфюми. Попи с неохота провери дали спиралата й не се е размазала.
— Ооо! Йеее — извика Фиона с дразнещия си писклив глас, както правеше на сцената. — Да вървим, „Снегълтуут“!