Отвори вратата и с уверена походка влезе в клуба. Попи я последва. Момичетата не им обърнаха никакво внимание. Няколко момчета ги шляпнаха отзад, докато си проправяха път между тях в тъмнината.
— Хей, мацета, страхотна група сте.
— Много сте гот, искате ли по нещо за пиене?
— К’во става, сладурче?
— Виждаш ли? — Фиона се обърна към Попи и я изгледа злобно. — Луди са по нас.
Стигнаха до стъпалата, които водеха към сепаретата в бара. Едно от тях в дъното бе оградено. „VIP зона, колко смешно!“, помисли си Попи. Беше тясно кътче, в което миризмата на спарено не бе толкова силна, колкото в останалата част от мрачната дупка със слаба вентилация, защото нямаше толкова хора, натъпкани като сардини в консерва. О, не… там наистина седеше…
Фиона показа ламинираната си карта на охранителя и той отмести оръфаното червено въже, за да ги пусне.
— Джоел, скъпи, радвам се да те видя тук — замърка Фиона.
Другите момичета го наобиколиха, запримигваха съблазнително и раздвижиха гърди. Попи се изчерви още повече. За щастие бе твърде тъмно, за да проличи. Погледна Джоел Стейн. Бе висок, с идеално скроени панталони на камуфлажни шарки, изгладена бяла тениска, „Ролекс“, златен пръстен и маркови слънчеви очила, вдигнати на главата над дългите му коси, вързани на конска опашка. Типичен мениджър от музикалния бизнес — около четиридесетгодишен мъж със стегнато тяло.
Погледна към нея.
— Приятно ми е, господин Стейн — учтиво каза Попи и му подаде ръка.
Стейн я пое с леко повдигнати вежди.
Фиона я срита не съвсем дискретно.
— Хей, бяхме върхът! Нали? Трябва да поговорим за договор! — настойчиво каза тя.
Изражението на Стейн остана равнодушно.
— Няма да стане, момичета. Добра група сте, но просто не сте това, което търси „Дриймс“.
— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“? Нали видя феновете? — попита Фиона.
— Млъквай, Фиона. Благодаря ви, че сте дошли да ни чу господин Стейн — каза Попи.
— Ти винаги разваляш всичко, Попи! — почти я нахока Фиона. — Затваряй си шибания плювалник!
— Успех в търсенето на мениджър, момичета — пожела Стейн.
— Не, почакай! — извика Фиона, но той се отдалечи.
— Мамка ти! — Лиан застана срещу Попи. — Ти ни провали. Щяхме да го придумаме.
— Уволнена си! — изкрещя Фиона.
— Не, стига, не можем да намерим друга басистка — промълви Елиз.
— Тогава ще вземем момче в групата — изръмжа Фиона.
— Не, Фи…
— Излишно е да си правите труда — Попи бе бясна. — Джо Стейн не е глупав. Не ни смята за добри, каза го просто учтивост. Не репетираме достатъчно, за да станем добри. Песните са скапани, а Фиона има глас на кукумявка. За една рок група трябва и нещо друго, освен дълги коси и големи ципове. Сама ще си тръгна.
— Не те бива като басистка! Винаги изпускаш ритъма! — обвини я Елиз, барабанистката.
Попи се замисли.
— Да, така е. Но знаете ли какво искаше да каже човекът: „Опитайте още два-три пъти и ако и тогава не стане, се откажете. Няма смисъл да продължавате“.
Фиона свали ламинираната карта от врата й.
— Разкарай се, кучко! Вече си вън от „Снегълтуут“!
— Ще го преживея — каза Попи.
— Хайде, момичета, да се махаме от тази дупка — Фиона метна коси назад и се отдалечи заедно с останалите.
Попи остана сама.
— Без пропуск на врата не можеш да стоиш във VIP зоната — промърмори охранителят.
Попи се огледа в празното сепаре.
— Добре — каза тя с фалшива усмивка и се отправи към бара. — „Джак“ и диетично пепси, ако обичате.
— Диетично?
— По-малко вредно е — отвърна Попи, подаде десетдоларова банкнота и изчака да получи чашата си. Това бе любимото й питие. Смесицата от алкохол, газирано и лед бе приятна, когато в клуба ставаше горещо.
Чувстваше нужда да пийне нещо. След малко щеше да си тръгне. Край на кариерата й на рок звезда. Джоел Стейн бе видял тази пълна трагедия…
Ужас.
— А сега посрещнете „Силвър Булет“ — обяви водещият програмата.
Вече бяха отворили нощните заведения и отегчената компания в клуба бе оредяла. Попи погледна към сцената със съчувствие. Излязоха четири момичета и размахаха ръце. Не изглеждаха зле, доста приличаха на „Снегълтуут“.
„И тези ще се издънят“, помисли си Попи. Запита се дали е възможно да свирят по-зле от нейната некадърна група. Едва ли.
— Това парче се нарича „Полет“ — каза вокалистката.
Попи забеляза, че е красавица на двадесет и няколко години. Квартетът засвири. Попи примигна.
Бяха невероятни, имаха всичко, което липсваше на „Снегълтуут“ — синхрон, безпогрешен ритъм, пънк-рок парчета с приятна доза поп и запомнящ се вокал, нисък и доста дрезгав за жена. Глас на рок звезда. Като Джанис Джоплин…