Питието й стоеше недокоснато на бара. Попи огледа заведението. Малкото клиенти се придвижваха към сцената с одобрителни възгласи и подсвирквания.
„Жалко, че Джоел Стейн не беше дошъл да чуе тях“, помисли си Попи.
В този миг й хрумна блестяща идея.
Глътна питието си на един дъх, скочи от табуретката и тръгна към централната част на клуба, за да види групата отблизо. Бе полупразно, но прожекторите светеха. Наистина имаха запомнящи се мелодии, за разлика от нейната скапана група, както и всички останали полусработени банди, които бяха свирили тази вечер. Попи мислено състави списък: песни — плюс, сценично държане — плюс. Закръглената басистка имитираше Кийт Ричардс и от единия ъгъл на устата й стърчеше цигара. Външен вид — плюс, въпреки едрата фигура на басистката и обратната захапка на ритъм китаристката. Вокалистката бе привлекателна, с дълги червени коси. Соло китаристката бе с пънк прическа и косите й бяха боядисани в пастелнорозово, но лицето й бе красиво като на фотомодел. Попи не виждаше барабанистката. Текстовете не бяха особено изгладени, но те не бяха толкова важни за рок група.
Бяха бъдещи звезди. Това бе очевидно за Попи. Бяха всичко, което „Снегълтуут“ не беше. А тя имаше идеи за тях, безброй идеи.
Желанието й да свири на бас китара се бе изпарило. Докато гледаше тези момичета, се убеди, че няма талант. Но това не бе болка за умиране. Новата й идея бе по-добра.
Щеше да стане мениджър.
„Силвър Булет“ започнаха следващото парче.
Попи насочи вниманието си към оскъдната публика. Бе пощуряла. Навярно всички бяха изненадани да чуят нещо на този фестивал, което си струва.
Попи бе намерила призванието си. Не тъгуваше, че групата й бе прогонила клиентите от заведението. Не държеше на нея. Но когато бе чула, че Джоел Стейн е там, истински се бе развълнувала. Бе толкова впечатлена от него. Седеше там, съвършено спокоен и хладнокръвен. Очите му долавяха всичко и умът му обработваше информацията като компютър.
Изведнъж бе изпитала желание да бъде на негово място.
Може би имаше начин да стигне там, където бе той. Не бе сигурна какъв, но щеше да измисли нещо.
— Чао! — вокалистката потупа по микрофона. — Благодарим ви. Ние сме „Силвър Булет“.
Цялата група слезе от сцената, докато виковете за още затихваха. Стилно.
„Чакай малко — каза си Попи. — Познавам това момиче…“
Платиненорусата барабанистка, която се оттегляше, имаше запомняща се прическа. Попи я бе забелязала по-рано вечерта на бара, преди „Снегълтуут“ да излязат на сцената. Бе взела пластмасовата бутилка водка от четири долара, за да я отнесе в съблекалнята, и тогава я бе зърнала. Беше висока и стройна и край нея се бяха насъбрали пияни обожатели. Попи я бе забелязала в полумрака само защото русите й коси се бяха откроили на светлината на една от слабите лампи в клуба.
Тогава, без да се двоуми, Попи бе закрачила към мъжете с ламинираната си карта на врата.
— Хей!
— Кротко, маце — мускулест рокер с татуировки по ръцете докосваше момичето, обуто в прилепнали дънки, а то се опитваше да се освободи и сипеше ругатни по негов адрес. — Освен ако искаш да се присъединиш към компанията.
Ботите на Попи бяха с тънки токчета. Заби едното от тях в пръстите на крака на здравеняка и той учудено я зяпна.
— Вътрешен човек съм — каза тя. — Остави дамата на мира и се разкарай! — тонът й издаде такава злоба, че го накара наистина да се отдръпне. — Добре ли си?
— Вече да. Благодаря.
Момичето се бе успокоило и се бяха разделили. Докато вървеше към съблекалнята, Попи бе изпитала известна гордост, но после напълно бе забравила за случката.
Сега се усмихна. „Добро начало, а?“ Един мениджър трябваше да избавя клиентите си от неприятности. Попи ги изчака до вратата, през която се влизаше от съблекалнята в клуба. Никой нямаше да ги види. Изпита леко облекчение. Но все още бе нервна.
Как да каже на момичетата, че иска да стане техен мениджър? Беше по-млада от тях. Тръгна натам с развети черни коси. Нямаше какво да му мисли.
Най-сетне се появиха. Бяха се преоблекли с джинси и тениски. Вълнението на Попи нарасна. Стори й се чудесно, че на толкова ранен етап вече имат сценично облекло.
Приближи се към тях.
— Здравейте.
— О, здрасти — барабанистката й подаде ръка. — Това е мацката, за която ви казах. Тя спаси задника ми. Как си? Аз съм Лиса.
— Попи Алън.
— Кейт — каза вокалистката.
— Моли — представи се басистката.
Китаристките се казваха Клер и Деби. Всички й се усмихнаха. Обещаващо.
— Гледах ви — каза Попи без предисловия. — Върхът сте. Бих искала да ви стана мениджър.