— Хм — гласът на Кейт издаде недоверие. — Така си и помислихме, но съвсем не е достатъчно…
— О, това не е всичко — засмя се Попи. — Ще ви се обадя утре. Имам няколко срещи. Просто искам да поддържаме връзка, за да знам, че с вас всичко е наред.
— Добре сме, но…
— Ще поговорим утре — решително заяви Попи. — Чао — затвори.
„Проклятие!“ Е, добре, бе очаквала това. Беше по-малка от тях и недоверието им бе обяснимо.
Пъхна ръка в джоба на якето си. Там беше демо касетата, която Кейт й бе дала вечерта. Разполагаше точно с двадесет и четири часа, за да направи нещо с нея или да се откаже от цялата идея.
Макар и да бяха гладуващи музикантки, момичетата не бяха наивни. Вероятно свиреха заедно от няколко години и се бяха изявявали в клубове, но досега никой не ги бе открил. Попи знаеше към какво се стремят: договор с утвърдена компания, пари за звукозаписно време, професионален продуцент и спонсор за голямо турне. Както обикновено. Мечтата на всички от „Сънсет Стрип“.
Трябваше да им осигури това, иначе щяха да я разкарат, преди да е започнала.
Попи нямаше никакви връзки. Предишната вечер се бе сетила за познатите на баща си, но сред клиентите му имаше само филмови и телевизионни звезди, нито един от музикалния бизнес. За нея бе загадка как Фиона е успяла да придума Джоел Стейн да дойде да ги чуе. Вече не можеше да я попита.
„Джоел Стейн“.
Разбира се. Това бе ключът. Инстинктът винаги й подсказваше верния път. „Жалко, че Джоел Стейн не ги чу“, беше си помислила тя в първия момент.
„Дрийм Мениджмънт“. Голямата сграда на булевард Уилшър, до „Уиски“ и „Рейнбоу“, точно в сърцето на музикалната сцена. На паркинга отпред винаги спираха мерцедеси и поршета. Имаха договори с безброй големи звезди, познаваха всички от рекламния бранш, MTV, „Монстърс ъв Рок“ и утвърдените компании.
„Мога да ги свържа с него. И да работя за него“.
Попи набра номер 411.
— „Дрийм Мениджмънт“, Холивуд, ако обичате.
Седалището на компанията се оказа точно каквото бе очаквала. Всичко в него говореше за много пари. Имаше лъскав мрамор на подовете, огромно копие на обложката на „Сърджънт Пепър“ на стената, извит плот на рецепцията, администраторка със скъп тоалет и навсякъде златни и платинени дискове в рамки. Масичките във фоайето бяха отрупани с броеве на „Билборд“, „Мюзик Уийк“ от Великобритания, „Варайъти“ и други списания за музика.
— Не виждам името ви в регистъра, госпожице — каза администраторката.
— Проверете отново — Попи бе с най-скъпия си елегантен черен костюм, обувки „Калвин Клайн“ и златен часовник, който бе получила като подарък за рождения си ден. — Попи Алън от „Реклес Рекърдс“. Уговорката ми е отпреди най-малко две седмици.
Отвори дамската си чанта и подаде на момичето визитна картичка. На нея върху черен фон бе написано: „Попи Алън, административен директор на «Реклес Рекърдс»“. Попи се гордееше с името, което бе измислила преди десетина минути.
— Ще видя какво мога да направя — отегчено каза администраторката. Натисна бутон на телефона пред себе си и проведе неколкоминутен разговор.
— Каза, че можете да влезете. В дъното на коридора.
— Благодаря — отвърна Попи и едва успя да скрие, че прелива от радост. Обърна се и побутна двойната остъклена врата. Влезе в дълъг коридор с офиси от двете страни. В някои от тях имаше по двама-трима души, които крещяха в телефонни слушалки. Тракаха факс апарати и звучеше музика на електрически китари.
Дланите на Попи започнаха да се потят.
„Това е рокендрол — каза си тя. — Просто действай“.
Офисът на Стейн бе в далечния край на коридора и вратата му бе отворена, както на останалите. Имаше огромни прозорци и персийски килим на пода, а по стените блестяха хиляда дискове като мултиплатинени тапети. Бе седнал зад бюро антика.
— Здравей — не стана, но й махна с ръка. — Заповядай. Попи, нали?
Тя се настани на кресло от епохата на Луи XIV, вероятно имитация. Стейн я изгледа любопитно, със същата проницателност, която бе забелязала вечерта в клуба.
— Не си спомням Сузи да е записала тази уговорка. В момента е в обедна почивка. Е, за какво става дума?
Попи изведнъж взе решение да бъде откровена.
— За това — извади демо касетата и я сложи на бюрото му. Припряно заговори: — Мениджър съм на тази група. Млади са, изглеждат добре и песните им са върхът. Но аз не мога да ги отведа по-далеч, а трябва да направят крачка напред. Излъгах, че съм от звукозаписна компания. Нямах уговорка. Но не е нужно да викате охраната, господин Стейн, защото веднага си тръгвам. Написах телефонния си номер на касетата. Ако проявявате интерес, обадете ми се — Попи стана.