— О, татко! Много пари ли загуби?
Родителите й бяха започнали да инвестират преди пет години. Ужасно бе, че когато баща й най-сетне бе направил вложение, което да му носи приходи, то изведнъж се бе изпарило.
— Загубихме всичко.
— О, не, всичко, което беше инвестирал?
— Не, скъпа, не разбираш — баща й говореше търпеливо, почти успокояващо, но сърцето й се разтуптя. — Акционерите гарантират с имуществото си. Губим не само инвестираната сума, която беше около петнадесет хиляди. Дължим много повече. Всичко, което притежаваме, става тяхна собственост.
Дейзи примигна, докато се опитваше да проумее какво означава това.
— Но, татко, щом инвестицията е губеща, защо да даваш още пари? Кажи им, че не можеш.
— Де да беше възможно — засмя се той. — Имат право да конфискуват имуществото ми. Трябва да покрият застраховките на клиентите си…
— Не може да бъде — Дейзи притисна пръст към слепоочието си. — Инвестираш петнадесет хиляди, а губиш повече. Какво биха могли да ти вземат… ти нямаш други пари.
— Къщата, колата.
— Къщата? Но нали изплати ипотеката?
— Вероятно ще се съгласят на споразумение да оставят на всеки акционер по нещо. Но за съжаление търсим жилище под наем. И ще се наложи да се откажем от лизинга за твоето.
Дейзи огледа великолепния си малък апартамент.
— Това не е проблем — едва промълви тя. — Няма значение.
Отново се обади Сали Маркъм. Опита се да говори с шеговит тон, но Дейзи долови напиращите сълзи.
— Не се тревожи, скъпа. С баща ти винаги сме се справяли, ще се справим и сега.
— Но ще живеете под наем — каза Дейзи.
— Вече друг ще плаща за поддръжка. Освен това имах нужда от промяна — решително заяви тя.
Майка й обичаше дома си. Дейзи си спомни за тържествената вечеря по случай изплащането на ипотеката. Овчарски пай и шампанско.
— Е, нали сме здрави, това е важното — каза тя, едва сдържайки сълзите си. В гърлото й се надигаше буца, а не искаше родителите й да усетят, че плаче.
— Точно така, Дейзи.
— Скоро ще се чуем — обеща тя и затвори.
Няколко мига остана загледана пред себе си. Искаше й се да вярва, че всичко е просто лош сън, но не беше. Излезе на балкона си и се загледа в реката.
Трябваше да направи нещо.
Навярно родителите й бяха съкрушени, макар и да се преструваха, че им е все едно. Баща й винаги се стараеше да постъпва като джентълмен и с гордост бе станал акционер на „Лойдс“.
„Гарантират с имуществото си“. Истинска трагедия. „Аз няма да поемам подобни рискове“, помисли си Дейзи. Ако някога решеше да инвестира…
Върна се в стаята си и машинално започна да сваля чаршафите от леглото. Беше двадесет и първи ноември. Можеше да събере багажа си и да се изнесе за един ден. Естествено, всички стаи под наем в Оксфорд вече бяха заети. Търсенето на нова квартира щеше да бъде истински кошмар.
Дейзи вдигна телефона до леглото си и набра номера на собствениците.
— Агенция „Фоксуърт“ — каза женски глас.
— Здравей, Даян. Обажда се Дейзи Маркъм.
— Здравей. Как си, свикваш ли? — попита брокерката с престорено приятелския тон, с който винаги разговаряше с клиенти.
— Всъщност напускам апартамента. Давам ви едноседмично предизвестие.
Жената въздъхна мелодраматично. „Предвзета глупачка“, помисли си Дейзи.
— Не можеш, имаш договор за година…
— Напротив, мога. Подайте нова обява. Ако желаете, нека бъде за моя сметка.
— В договора ти пише друго.
— Знам какъв е законът. Ако не се опитате да намерите друг наемател, вие сте в нарушение. Не си мислете, че няма да ви съдя, защото ще го направя.
Последва пауза.
— Изпрати ключовете — каза жената и затвори.
Дейзи прекара следващите два часа в събиране на багаж. Нямаше свои мебели, а почти цялата й покъщнина се побра в куфарите, с които бе пристигнала. После отиде в банката и отмени платежното нареждане за „Фоксуърт“. Почувства, че владее положението. След това отиде при Брад.
Вратата леко се отвори.
— Мога ли да вляза?
— Разбира се — той открехна малко по-широко. — Заповядай. Само почакай да облека нещо.
Току-що бе излязъл от банята. Около кръста му бе увита кърпа. Дейзи влезе в коридора и се постара да не го зяпа.
„По дяволите!“ Привличаше я неудържимо. В нея се надигна топла вълна. Тялото му бе невероятно. Със загар дори през зимата, стегнати мускули, широк гръден кош и рамене, а бицепсите му… „изваяни“ не бе достатъчно силна дума. Гърдите му бяха обрасли с тъмни косъмчета, сплъстени точно над кърпата. По кожата му проблясваха капчици. Замаяна, Дейзи влезе в хола, седна на дивана и преплете пръсти.
— Е… — Брад се върна и седна срещу нея. Бе нахлузил джинси и бяла тениска и изглеждаше страхотно. — Какво те води насам, маце?