— Трябва да тръгвам. Мога ли да ползвам банята ти?
— Разбира се — каза Брад с усмивка и белите му равни зъби заблестяха.
Дейзи стана и грабна дрехите си. Брад със симпатия се загледа след все още възпълното момиче. „Идеалната жена“, помисли си той. Харесваше я, бе скочила право в леглото му, а сега бързаше да си тръгне… никакво гушкане или подобни глупости. Нямаше търпение да се махне оттук. „Мъжко момиче“, помисли си той с одобрение.
Тя затвори вратата на банята, пусна водата и веднага щом влезе под душа, изтърка петната от кръв по бедрото си. Спокойно си взе гел със свеж аромат на бор. Освободи се от мириса и потта на Брад, за да не се чувства мръсна.
Вече не бе девствена. Искаше да заплаче, но положи усилие да сдържи сълзите. Това бе част от студентския живот. Не биваше да размишлява твърде много върху него.
Бързо подсуши тялото си и се облече.
— Хей! — Брад все още лежеше, когато тя се върна в спалнята. — Следващия път ще бъде по-добре. Няма да боли — намигна й. — Ще се постарая.
— Да, разбира се. Чао — каза тя с престорено весел тон. Почти изтича надолу по стълбите и излезе на улицата. Навън все още бе светло. Погледна часовника си. Бе стояла в апартамента му не повече от час и половина.
Дейзи въздъхна дълбоко и се отправи към общежитието на Едуард.
Двадесета глава
— Но защо искаш да се местиш?
Едуард се настани на креслото срещу нея. Откакто Брад се бе изнесъл, живееше сам в стаята си. Дейзи забеляза навсякъде предмети, издаващи неговия вкус — картини с маслени бои по стените, плетени рогозки на пода. Макар и да бе тясна студентска стая, беше я обзавел като читалня на елитен лондонски клуб.
Дейзи го погледна. Едуард наистина изглеждаше загрижен.
— Родителите ми бяха акционери на „Лойдс“.
Положението моментално му стана ясно.
— О, съжалявам!
— Трябва да се откажа от апартамента си — каза Дейзи. — Вече развалих договора за лизинг.
Закърши ръце в скута си и се опита да не плаче.
Едуард долови настроението й.
— В такава ситуация — сериозно каза той — не е зле човек да пийне чай. „Ърл Грей“ или „Лапсанг“?
— Какъвто и да е — Дейзи с благодарност се загледа след него, когато стана и отиде да сложи чайника, давайки й време да се успокои.
— Имам нещо за теб. Семейството ми притежава апартамент на Уолтън Стрийт. Удобен, с две спални.
— Какъв е наемът? Не мога да си позволя много.
— Двеста — отвърна Едуард. — Но ако ти се струва твърде висок, можем да се споразумеем.
— Двеста на месец — веднага осъзна, че е назовал незначителна сума, за да не я кара да мисли, че й предлага подаяния. В гърлото й отново се надигна буца. — Благодаря — промълви тя и гласът й едва не затрепери.
— О, стига, стара приятелко. Всичко ще бъде наред. Само трябва да се потрудиш малко.
— За какво говориш? — унило попита Дейзи.
Едуард й поднесе чаша чай без захар.
— Всички трябва да се грижим за възрастните си родители. Просто при теб моментът за това настъпи по-рано. Не си толкова безпомощна, колкото си мислиш, Дейзи. Просто трябва да осъзнаеш, че имаш талант, и да действаш. Съсредоточи се върху нещо друго. Ще помогне.
Дейзи леко се усмихна.
— Искаш да кажеш, ще ми създаде илюзия за контрол.
Отпи глътка чай. Едуард бе страхотен. Винаги знаеше как да я утеши.
— Мога ли да бъда откровен?
Тя се засмя.
— Защо не, за бога? Кажи ми честно какво мислиш.
— Проявяваш мързел. Зная, че си твърде интелигентна, за да следваш в „Ракъм“. При това история на изкуството? — чертите на изпитото му лице се изкривиха в пренебрежителна гримаса. — Що за специалност е това, за бога? Защо не история на керамиката?
— Еснафска.
— Няма полза от нея, Дейзи. Избират я момичета, които не желаят да работят и единствената им цел е да си намерят съпрузи. Ти не си толкова тъпа, че да бъдеш една от тях. Сега — продължи той и сложи три лъжички захар в чая си с уверено движение, — когато изживяващ нещо като шок, това трябва да те накара да престанеш да си губиш времето и да направиш нещо смислено.
Дейзи се замисли.
— Можеш да пишеш — предложи Едуард.
— О! — Дейзи поклати глава. — Вече опитах, не се получи.
— Просто не спечели един конкурс — тонът му бе строг. — Трябва отново да опиташ. Каза на Ричард Уестън, че ще го направиш. Щом тези евтини романи са му донесли милиони, защо да не донесат и на теб?
Дейзи поклати глава.
— Това е налудничава мечта. Знаеш ли колко хора искат да станат писатели?
— В интерес на истината, дори аз. Майка ми посещава сбирки на писателски кръжок, но нали разбираш… — Едуард се наведе напред и прошепна заговорнически: — Тя няма дарба. Повечето от онези хора не могат да пишат.