— Какво те кара да мислиш, че аз мога?
— Каза ми, че момичетата са харесали романа ти. Но въпросът не е дали можеш или не, а че трябва поне да опиташ. И Ричард Уестън е бил непубликуван автор. Както и Джили Купър.
— Хм — Дейзи му се усмихна с благодарност. Почти бе обзета от вълнение. — Предполагам, че бих могла да преработя старата си идея…
— Не те съветвам. Започни с нещо свежо. Втория път ще бъдеш по-добра.
Думите му прозвучаха като ехо на онези, които бе изрекъл Брад, и й напомниха за сутринта. Дейзи остави чашата от фин порцелан.
— Мисля, че трябва да тръгвам.
— Почакай малко — Едуард отвори едно чекмедже на ореховата масичка и й подаде ключове. — Уолтън Стрийт номер 89. Втори апартамент. Този е за входната врата, а другият за апартамента.
— В момента не разполагам с двеста лири — призна Дейзи. Страните й поруменяха от срам.
— Няма нищо. Ще почакам до края на месеца — Едуард стана и я изпрати до вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от още нещо.
Дейзи искаше горещо да му благодари и да излее душата си, но знаеше, че ако го направи, ще заплаче.
— Благодаря — промълви тя.
— Ще се видим скоро, надявам се — каза Едуард.
Дейзи не се прибра, а отиде право на Уолтън Стрийт.
Брад би нарекъл жилището „хубаво местенце“. Бе просторно, с метална дограма на прозорците, старинни мебели от тъмен дъб и червени драперии. Малкото убежище за уикенди на семейство Пауърс й се стори невероятно разкошно. Доста по-добро от апартамента, който щеше да напусне.
Красотата на жилището я накара да се почувства виновна. Беше се натрапила на приятеля си, но какъв избор имаше?
Да пише. Щеше да опита, на шега. В „Ракъм“ имаше компютри с текстообработващи програми… Едуард бе прав, наистина проявяваше мързел. Трябваше да се залови с нещо смислено. Междувременно, в реалния свят, можеше да си потърси почасова работа. Така щеше да може да си позволи да подаде обява и да се махне от главата на Едуард.
Реши да мисли за това. Как да стъпи на крака и да помогне на родителите си. За каквото и да е, освен за Брад.
Дейзи седна на махагоновата маса в апартамента на Едуард и въздъхна.
Там, пред прозореца с метална дограма и изглед към Уолтън Стрийт, където плющеше дъжд, бе творението й. Една глава, анотация и куп писма. Бе напечатала тринадесет, адресирани до издателства, чиито имена бе открила в голям каталог с жълти корици. Умело бе променила първите две изречения на всяко писмо, в които се обръщаше лично към получателя и споделяше колко харесва творбите на еди-кой си автор, когото представляват издателите. Или че е чувала за блестящата им репутация. Само за да ги предразположи. Нататък писмата бяха кратки.
Това бе в пълно противоречие с препоръките към начинаещите писатели, които бе чела в списания. Авторите твърдяха, че сполучливата тактика е многословие в „писмото-кандидатура“, нещо гръмко и помпозно, което би грабнало вниманието на издателя. „Не им оставяйте повод за отказ“, съветваха те.
Проблемът бе, че приложените примерни варианти караха Дейзи да потръпва. Изчервяваше се, докато четеше високопарните хвалби. „Уважаеми господа, какво ще кажете за един дневник на кралица Катрин Пар? Вече можете да прочетете какъв е бил съпружеският живот с Хенри VIII и как е оцеляла. Романът ми «Веселата вдовица» е завладяваща история за любов и предателство, разиграваща се през шестнадесети век…“
Ох! Ох! Дейзи нямаше „висока концепция“ и не желаеше да пише глупави писма. Посочваше възрастта си, жанра, в който твореше, и факта, че няма друг опит, освен участието си в конкурс на списание „Къмпани“. След това молеше редакторите да прочетат материала й и да се свържат с нея, ако желаят да се запознаят с цялото произведение.
Естествено, всичко това бе безсмислено и й се струваше излишно да се излага.
Дейзи взе двадесет и шестте плика и започна да попълва собствения си адрес на половината. Щеше да мине през пощата в десет и половина и да стигне до ресторанта в единадесет.
Днес смяната й във „Федерикос“ бе четиричасова. Както винаги, очакваше началото й с ужас. Но поне щеше да започне да получава истински пари.
Животът й се бе променил. Живееше на Уолтън Стрийт от месец, а в университета бе започнала да получава отлични оценки. Може би Едуард бе прав за историята на изкуството, но щом изучаваше тази специалност, трябваше да бъде най-добра в курса. Непрекъснато бе заета с нещо. Или пишеше есета, или работеше обедни и вечерни смени в един италиански ресторант. Естествено, заплатата й бе минимална, но студентите и жителите на града даваха щедри бакшиши. Харесваха усмивката на Дейзи.