— Това не означава, че няма да се виждаме. Естествено, ако ти желаеш.
В нея отново се надигна топлина.
— Да, бих искала…
Стъпките достигнаха до слуха му твърде късно. Вратата на спалнята му рязко се отвори и на прага застана Роуз Фиорело.
— О, извинете! — смутено каза тя, внимателно затвори и Джейкъб чу стъпките й бързо да затихват.
„По дяволите!“ Направи гримаса на раздразнение.
Това бе поредната грешка. В очите на Емили се долавяше гневът и болката, която се изписваше на лицето на всяка мацка, разбрала, че не е единствената в живота му.
— Може би тя е гаджето ти? — злобният й тон бе разтърсващ.
— Просто учим заедно.
Емили стана от леглото и грабна дрехите си.
— Разбира се. Така ли го наричат вече?
— Аз съм виновен. Забравих, че трябва да се срещнем за едно есе… Тя дойде, а не бях заключил вратата.
— Убедително — процеди Емили през зъби.
— Мисли каквото искаш — равнодушно каза той.
За щастие тя вече се обличаше.
— Разбира се. Много студентки носят тоалети на „Шанел“ — сопна се Емили. Взе якето и чантата си и залитайки, тръгна към вратата. — Можеш да ми се обадиш, когато най-сетне пораснеш, Джейк.
Изрече няколко ругатни и затръшна вратата.
Джейк въздъхна с облекчение. „Не затаявай дъх в очакване“. Как бе могъл да забрави, че ще дойде Роуз? Усмихна се. Неприятности с жените. Както винаги.
Измъкна се от леглото и влезе под душа. Повечето стаи в студентските общежития нямаха самостоятелни бани, но баща му бе изпратил толкова щедро дарение на Колумбийския университет, че Джейк Ротщайн можеше да получи всичко, което пожелае. По-рано това бе представлявало апартамент на уважаван професор. Имаше баня с нова теракота и дори малък бокс, който той използваше рядко, защото предпочиташе да се храни навън.
Удобно бе човек да има душ изцяло на свое разположение, когато прави секс толкова често, колкото Ротщайн, а и не се налагаше да чака на опашка сутрин пред общата баня след сутрешния си крос.
— За какво ти е стая там? — бе попитал баща му.
Джейк бе свил рамене.
— За да вкуся от студентския живот.
— Имаш жилище на Осемдесет и пета улица.
На осемнадесетия му рожден ден баща му му бе връчил нотариалния акт на един от многото си апартаменти, великолепен мезонет от предвоенния период, с изглед към реката, високи тавани, мраморни подове и послушен портиер. Фред Ротщайн бе чул, че синът му има репутация на плейбой, от ядосаните родители на няколко млади дебютантки в светските среди. Това бе единственото, с което детето му истински го бе накарало да се гордее. Представяше си как синът му води многобройните си завоевания в спалнята на апартамента в Ъпър Ийст Сайд. Парите караха жените да свалят бикините си само при едно сваляне на шапка.
— Страхотно е, татко. Но искам да бъда като другите студенти.
Добре, но до известна степен. Фред Ротщайн не би позволил наследникът му да живее като скот. Това бе за бедните.
Бе направил компромис и бе уредил настаняването на сина си в най-луксозната стая в общежитието. Джейк не бе възразил. Самостоятелната баня бе необходимост.
Докато се обливаше с гореща вода и сапунисваше тялото си, Джейк реши, че трябва да бъде доволен от случката. Беше се отървал от Емили. Освен това се ласкаеше от мисълта, че Роуз Фиорело ще изпита ревност, след като го бе хванала в леглото с друга жена. Арогантна кучка. Така й се падаше.
Джейк Ротщайн бе егоцентрик, но имаше право. Жените му се лепяха като мухи на мед и дори онези, които се преструваха на недостъпни, накрая се озоваваха стенещи в леглото му и продължаваха да го търсят и след като скъса с тях.
Личната теория на Джейк бе, че повечето мъже са зле в леглото. Иначе защо момичетата биха идвали при него, изгарящи от желание?
Всички, освен Роуз Фиорело.
Бе започнала с враждебно държане. Често го обиждаше. Джейк приемаше това като зов за интимност. Тя бе от типа жени, които обичат да провокират, да бъдат предизвикателни. Всъщност искаха да им докаже мъжкото си превъзходство.
Джейк винаги успяваше. Не допускаше да бъде разиграван от жена.
Или неговата воля, или ничия. Любимият му тип жени бяха агресивните. Чувстваше се особено доволен, когато успее да прикове някоя от тях към леглото и да я накара да се гърчи от наслада, безпомощна и покорна.
Но враждебното отношение на Роуз не се бе променило по очаквания начин. Не изпращаше сигнали, че изпитва влечение към него. Вместо това през последната академична година бе започнала да се държи учтиво, почти приятелски, но не съвсем. Като партньор в проучванията по зададени теми бе неоценима, но сякаш бе неспособна на истинска топлота.