— В този хотел? Не — сопна се тя. Грабна ключа и се отправи към асансьорите. Наложи се да застане точно до роудитата.
— К’во има, сладурче? — подхвърли един от тях.
— Хей, малката, добре ги подреди онези французи — обади се друг.
Попи не долови на лицата им друго, освен враждебност. Но сега бе твърде уморена, за да мисли за това.
— Ще се видим по-късно, момчета — промърмори тя.
За щастие в този миг вратите се отвориха. Качи се до стаята си и пъхна електронния ключ в ключалката. Светна зелена лампичка. Тя стовари чантите си на пода и се изкуши веднага да се просне на леглото. Не, по-важно бе да се отърве от мириса на пот. Залитайки, се придвижи до банята, така уморена, че се чувстваше като пияна. Ваната бе толкова малка, че човек не можеше да се изтегне в нея. Все едно, щеше само да вземе душ. Хрумна й мрачната мисъл, че ако легне във ваната сега, би могла да заспи и да се удави.
Свали дрехите си и ги хвърли върху плочките на пода. След това пусна водата. Оказа се хладка, а упътването бе на френски. Попи не си направи труда да го разгадае. Машинално се обля с душа и сапуниса тялото си. Когато посегна да вземе кърпа, осъзна, че не се намира в Америка. Хавлиите в хотела бяха с размерите на носни кърпички. Родителите й имаха по-голяма дори за кучето.
С тромава походка се върна в стаята. На прозорците висяха плътни завеси, а под тях ефирни дантелени пердета. Нямаше сили дори да ги спусне. Нагласи будилника за два часа по-късно и се пъхна в леглото. Заспа след няколко минути.
Двадесет и шеста глава
Таксито я остави в края на улицата, която водеше до стадиона. Паркингът бе пълен и хлапетата оставяха колите си на тревните площи или на улицата и продължаваха пеша.
— Слезте тук — настоя шофьорът. — Не мога…
Посочи към многолюдното шествие, което се стичаше към входовете. Имаше повече народ, отколкото в Токио в пиковия час. Навсякъде проблясваха капси и се развяваха гриви, фланелките варираха от „Слейър“ до „Синдърела“, от „Мегадет“ до „Бон Джови“, но естествено, най-често се мяркаше емблемата на „Грийн Дрегън“. Рокаджийска униформа.
Попи бе облякла черна тениска, кожено яке и джинси. Смяташе, че така би било най-професионално. Бе обута с боти и не носеше друг грим, освен малко фон дьо тен, с който бе прикрила тъмните кръгове под очите си. Косите й бяха пригладени и вързани на стегната конска опашка. Не бе имала време да ги измие. Бе благодарна, че някой е измислил бейзболните шапки. Ламинираната карта бе пъхната на сигурно място в сутиена й. Последното, което й трябваше, бе някой обезумял фен да я дръпне от врата й.
Не бе успяла да си почине. Недостатъчният сън и часовата разлика я караха да се чувства отпаднала. Когато се бе събудила, за секунда се бе запитала къде се намира и как се е озовала там.
Плати на таксиметровия шофьор и слезе от колата. Трябваше да се държи. Вля се в процесията от тийнейджъри и младежи и това й подейства по-ободряващо от чаша кафе. Сякаш я зареди с енергия.
Вълнението й нарасна, докато си проправяше път към стадиона. Вече чуваше една от загряващите групи и възгласите на публиката вътре. За миг бе леко замаяна. Изпита импулсивно желание да заподскача и размаха ръце. Тя бе част от всичко това. От екипа на „Дрийм Мениджмънт“.
Най-сетне стигна до гишето за билети. Сектори А-Е, F-K… Обърна се към един от охранителите.
— Къде е бек стейдж входът?
Той я погледна озадачено.
Попи извади ламинираната си карта. „Пален достъп“. Под логото на „Грийн Дрегън“ ясно се виждаше нейна снимка. Мъжът внимателно я огледа, изсумтя и с неохота посочи към малка желязна порта вляво от нея. Отпред стояха четирима бодигардове и тайфа груупита, всичките с високи токове, мрежести чорапогащници и горнища с изрязани деколтета, които горещо ги умоляваха.
Попи решително се приближи и показа картата си. Надменните изражения на охранителите изчезнаха. Отвориха вратата, за да я пуснат, и едва удържаха мацките, които се опитаха да се промъкнат след нея.
Вече бе вътре. Навсякъде се суетяха хора с ламинирани карти на врата. Имаше тенти и табели с надписи на френски и английски. „Доставки на храна“, „Преса“, „Продуцентски екип“.
Попи дълбоко си пое дъх. За миг остана неподвижна. Бе завладяна от искрена радост.
— Здравейте — каза тя.
Бе дръзнала да надникне в офиса на продуцентския екип. На дървени скамейки седяха множество хора, които крещяха по телефони или радиостанции. Никой не й обърна внимание.
— Търся Майк Рич — извика Попи.
— Аз съм — отвърна мъж с камуфлажни панталони, бяла риза, златен „Ролекс“ и няколко карти на врата, най-отпред от които бе тази с логото на „Грийн Дрегън“. — От „Спешъл“ ли сте?