Стадионът бе пълен. Пред сцената се простираше безкрайно море от хора. Феновете подсвиркваха и надаваха толкова силни викове, че достигаха до слуха й през гръмкото звучене на баса, барабаните и китарата. Вълната от въодушевление се втурваше към сцената и обратно и кожата на Попи настръхваше. Прожекторите угасваха за миг и в мрака се открояваха огънчета на запалки, а после лъч силна светлина сякаш ги помиташе и се виждаха юмруци, вдигнати във въздуха, гора от шестдесет хиляди ръце на хлапета, които се бореха за място по-близо до сцената, до групата, до магията…
— Следва „Усили до дупка“! — изкрещя Блейз.
От публиката се надигна рев.
Попи изпита истинско блаженство. Това бе любимата й песен.
„Аз съм с бандата — помисли си тя. — Аз съм с бандата!“
Двадесет и седма глава
През първия месец Попи не надигаше глава.
Усвои основните неща. Изчисляване на разходи, раздаване на хонорари. Майк повери на нея задължението да регистрира групата и екипа в хотелите и да предава ключовете на излизане. Вареше кафе, изпълняваше дребни задачи и ловко се изнизваше, когато се появяха груупита и стриптийзьорки. Веднага разбра, че това е важно, ако иска да продължи. Рок звездите обичаха плътските наслади, а тези момичета обичаха да спят с рок звезди. Понякога, за да се доберат до тях, обслужваха някой от персонала. Имаше мацки, които бяха готови на всичко. Половината мъже гордо разгръщаха албуми с полароидни снимки, които бяха доказателства за това.
Като жена тя имаше две възможности: да покаже колко е отвратена от всичко и да си тръгне или да се преструва, че не го забелязва.
Попи избра втората.
Съществуваше двоен стандарт. Мъжете на турне се смятаха за играчи, а жените за куклички, пърхащи около тях. Скоро разбра, че няма смисъл да се оплаква от това. Никой не принуждаваше момичетата да правят нещо, което не желаят.
Потръпна, когато си спомни за собствените си тийнейджърски фантазии как се промъква зад сцената и прави бурен секс с всеки дългокос красавец с мултиплатинен албум. Но истината бе, че сексът бе неразделна част от рокаджийския живот. Както и наркотиците. И все пак й харесваше.
Попи намираше хитри начини да прикрива разходите за дози кокаин и други опиати, които групата често ползваше. „Поне все още не са неспасяеми“, казваше си тя. Нямаше смисъл да се преструва, че не знае какво става. Наркотиците съсипваха някои групи. Но не и „Грийн Дрегън“, поне засега.
Когато за първи път й предложиха да смръкне малко в буса, тя категорично отказа.
— Аз черпя, сладурче — озадачено каза осветителят.
— Просто не искам — искрено отвърна Попи.
Бе открила нещо друго. Пиенето, наркотиците и дори груупитата не я смущаваха толкова много. Привличаше я вълнуващият свят на музикалния бизнес. Пътуванията, организацията на голямо турне, всичко това бе като подготвяне на армия за война. Тя бе от логистичните части. Гледаше как опитният екип издига една и съща сцена с безпогрешна точност на тридесет различни места, а всички от продуцентския офис отлично знаят задачите си, като мравки в мравуняк. Проблемите се решаваха светкавично, а след като групата взриви стадиона, екипът без разтакаване се качваше в буса. Купонът ставаше след, а не преди концерт. Роудитата, дръзнали да пият по-рано, бяха безцеремонно уволнявани.
Попи попиваше всичко. Учеше се и бе на седмото небе.
Мъжете от екипа започнаха да се отнасят малко по-толерантно. Доволна бе, че на нея се пада да раздава хонорарите, защото това караше всички да се радват, щом я видят. Не бе толкова приятно, когато се наложеше да смъмри някого за забавяне на автобуса. Но разбираха, че има право. Турнето вървеше по график, с точност до минута. Джоел Стейн, мениджърът, трябваше да се появи на една от датите за концерти в Испания. Тогава щеше да прегледа програмата на всеки от екипа и да провери дали се вместват в рамките на предвиденото време и бюджет. Затова, когато удържаше от хонорарите им за закъснение, момчетата не се бунтуваха.
Постара се да се хареса и на музикантите. Успяваше да сведе до минимум личната сметка на всеки от тях в хотелите, от което те бяха страшно доволни. „Никога не забравяй, че богатите не пропускат възможност да спечелят още малко пари“, казваше си тя. Освен това се обаждаше по телефона на охраната им, когато съпругите или приятелките им пътуват към стадиона. Случваше се някоя от тях да реши да „изненада“ мъжа си. Едно от задълженията на Попи бе да се погрижи да не бъде толкова „изненадан“, че да не успее да разкара майките навреме.
Но имаше един човек, който никак не я харесваше, и това бе Майк Рич.