Опитваше се да превърне живота й в ад: Попи не каза нищо за това на Джоел. Той често се обаждаше в продуцентския офис, но просто го уверяваше, че всичко е наред.
На път имаше няколко основни правила, едно от тях бе да не хленчи.
— Здравей.
Попи вдигна поглед от масата в офиса. Тази вечер бяха в Барселона за един от последните концерти от турнето. Току-що бе влязъл Джоел Стейн.
— Здравей. Бях забравила, че пристигаш днес.
— Не бих пропуснал това — отвърна Стейн. Завъртя един стол, възседна го като кон и я изгледа с тревога. — Някакъв проблем ли има, хлапе?
— Не.
— Значи това е последният ти миг?
Попи кимна.
— Да.
Дрейк й се усмихна. Имаше нова прическа, която подлудяваше момичетата. Седяха в ограждението за групата, на тревна площ край Милано. Поредният концерт на открито.
Попи трябваше да замине на следващия ден. Не отвърна на усмивката му. Най-сетне щеше да си почине, да изпере дрехите си както трябва, а не на ръка със сапун на мивката, и гордо да докладва пред Джоел Стейн. Но бе готова да заплаче.
Роудитата не бяха престанали да се подиграват с нея. В автобуса звучаха неприлични песни, които вече бе запомнила наизуст. Хвърляха я с дрехите в плувни басейни, веднъж бяха поръчали осем пици за нейната стая и непрекъснато я потупваха и щипеха отзад. Наричаха я с обидни прякори: Мис Целомъдрие, Дева Мария и какви ли не други. И все пак й се плачеше.
Беше трогателно.
Дрейк забеляза, че очите й са зачервени, и отново се усмихна.
— Винаги е така, скъпа. Първо турне? Успокой се. Мислиш, че никога не ще забравиш тези момчета, че са ти братя по оръжие или нещо подобно…
Попи завъртя глава, за да разсее напиращите сълзи.
— Е, добре. Като прекараш една седмица у дома, дори няма да помниш имената им. Повярвай ми. Всичко ще бъде като в мъгла, до следващия път.
— Предполагам — отвърна тя.
— Не бива да те изпращат на турне. Не е за теб. Трябва да ти намерят друга работа.
Дрейк бе от групата, което означаваше, че Попи трябва да му се кланя. Той бе клиент на шефа й. Но изведнъж настръхна.
— Добра съм, по дяволите! — уверено изтъкна тя.
Той се засмя.
— Огън момиче.
— Исках да кажа, че съм добра в работата… — бе започнала да изпада в паника.
— Не се тревожи, няма да те издам. Справи се добре. Но не в това е въпросът.
— А в какво? Че съм жена?
— Че си страшно красива жена — каза Дрейк. — Няма да издържиш дълго. Повярвай ми.
Попи силно се изчерви.
— Саундчек — каза един куриер, надничайки зад паравана.
— Чао — Дрейк излезе.
Тя отиде до хладилната чанта и извади бутилка „Ийвиън“. Музикантите бяха я харесали толкова много, че й позволяваха да взема от храната и напитките им. Обикновено това бе абсолютно недостъпна зона. Придружаването на група бе като пътуване с кралска свита. Музикантите бяха кралските особи, а хората около тях — просто слуги.
От огромната сцена долитаха познатите звуци на саундчек.
— Едно-две. Едно-две.
Нима роудитата не можеха да измислят какво друго да казват по микрофона? Определено им липсваше въображение.
Слънчевите лъчи пареха лицето й. Утре щеше да си тръгне. Попи чувстваше някаква празнота, сякаш се бе провалила.
Не с нещо, което бе сторила. Знаеше, че е постигнала много за начинаеща. Екипът я бе приел, макар и да я тормозеше. Групата бе доволна от нея. Изпълняваше задачите си експедитивно и дори проявяваше изобретателност.
Но не бе достатъчно.
Отчаяно искаше да се върне при Джоел Стейн окичена с лаври. Да му покаже, че трябва да й позволи да бъде мениджър на някоя звезда под неговото крило.
Звукозаписният бизнес бе мъжки свят. Точка. За да проникне в него, една жена трябваше да бъде повече от компетентна. Трябваше да ги разбие.
Но какво би могла да постигне като помощник-счетоводител на турне?
От самото начало изпитваше антипатия към Майк Рич. Неговата враждебност не можеше да се обясни само с присъствието й. Попи знаеше, че трябва да подхранва самочувствието на хора като него, и покорно изпълняваше всичките му нареждания. Дори му приготвяше кафе, точно такова, каквото го харесваше.
Поседя замислена, докато обявиха първата загряваща група. След това стана, пъхна ламинираната карта под тениската си, за да не я открадне някой, и се отправи от бек стейдж зоната към централната част на стадиона.
Беше рано, но три четвърти от публиката вече бе пристигнала. Билетите бяха разграбени за половин час още преди четири месеца, когато ги бяха пуснали. Спонсорът й бе казал това, доволно потривайки ръце.
— Che fantastico — бе възкликнал той.
„Фантастично“. Да, златна мина за него.
Попи огледа хората, които изпълваха сектора за правостоящи и седалките около него. Учтиво поклащаха глави, докато първата местна група отчаяно свиреше най-добрите си парчета пред черни завеси, които закриваха апаратурата на „Грийн Дрегън“. Бяха доста. Други се тълпяха пред сергиите за сандвичи, фланелки и изветряла бира, която се продаваше с големи надценки.