В съзнанието й светна червена лампичка. Имаше нещо нередно. Какво ли бе то?
„Нещо в разположението“, помисли си Попи.
След миг го откри. Секторите вдясно и вляво от сцената също бяха заети. Спомни си схемата на местата. Не, не бяха имали намерение да ги включват. Ъгълът бе лош, не се виждаше нищо и нямаше добра акустика.
Другите групи изцеждаха от феновете си всеки възможен долар, но не и „Грийн Дрегън“. Не и „Дрийм Мениджмънт“. Не и нейният шеф.
Сърцето й започна да бие учестено. Върна се с гневна походка зад сцената и си проправи път през хаоса до продуцентския офис.
Майк Рич седеше там със спонсора с чаша в ръка. Смееше се, сякаш бе направил голям удар. Попи забеляза, че от джоба му стърчи плик, от който се подават банкноти.
Крадешком погледна към диаграмата на стената.
Не съдържаше онези сектори.
— Хей, Майк — заговори тя със спокоен тон. — Къде са отрязъците от билетите?
Израженията на двамата мъже изведнъж се промениха.
— За какво са ти, скъпа? — мазно попита спонсорът. — Машината действа безотказно, групата ще получи възнагражденията си. Да не би да се страхуваш, че ще прецакам „Грийн Дрегън“ с плащането?
— Просто държа да проверявам всичко — любезно отвърна Попи.
— Вече преброих отрязъците — раздразнително се намеси Майк. — Всичко е точно.
— Чудесно — каза тя. — Защо има хора в секторите встрани от сцената?
— Местата са предвидени. Всъщност това не е твоя работа, а и тонът ти не ми харесва, госпожичке — просъска той. — Изпълняваш мои нареждания, така че защо не разкараш хубавото си задниче от офиса? Пречиш ни.
Тя вдигна ръце.
— Добре, добре. Щом сте преброили всичко, няма какво да кажа… ще се видим по-късно.
Отиде да хапне нещо, за да убие половин час, след което се върна в офиса. По масата, на която бяха седели, имаше следи от бял прах, който Попи моментално разпозна. Сърцето й подскочи, когато набра номера в Ел Ей.
— „Дрийм Мениджмънт“.
— Обажда се Попи. Искам да говоря с Джоел.
— Има важна среща.
— Свържи ме, Лиса.
В слушалката прозвуча въздишка на отегчение. Попи не обърна внимание.
— Какво толкова спешно има? — ядосано попита Джоел. — Прекъсна преговорите ми с Ар Си Ей.
— Майк се опитва да намаже допълнително.
Последва мълчание.
— Повече места?
— Цели два сектора, мисля, че става дума за рушвет.
— Документирай го — каза Стейн и затвори.
Попи се усмихна, докато отиваше да вземе фотоапарат. Знаеше какво ще се случи. Щеше да се придвижи с едно стъпало нагоре още след първото турне. „Шест седмици работа и ще получа повишение“, помисли си тя.
Обожаваше звукозаписния бизнес.
Двадесет и осма глава
— Е — каза Тед Елиът. Известният литературен агент леко се завъртя на модерния си стол, част от луксозното ергономично обзавеждане на офиса му. През огромните прозорци се откриваше изглед към Темза, а вътрешният дизайн изглеждаше дело на някой с по-смела фантазия от Терънс Конран: извит диван, на който Дейзи се бе настанила, стъклена масичка, отрупана с броеве на „Букселър“ и „Пъблишърс Уийкли“ и каталози на издателства. Персийска пътека и машина за еспресо с хромово покритие.
Обстановката й се струваше странна за него, защото Тед Елиът бе на възрастта на баща й и с аристократично потекло. Напомняше й за Едуард Пауърс с маниерите си на старомоден джентълмен. Мисълта не я накара да почувства болка в сърцето, защото бе толкова развълнувана, че единственото, което имаше значение за нея в момента, бе този разговор.
— Тед Елиът от „Елиът енд Ръсел“? — бе попитал Едуард, когато най-сетне се бяха срещнали вечерта в бара. — Сигурно се шегуваш, Дейзи. Това е фантастично!
— Известен ли е? — смутено бе попитала тя, озъртайки се наоколо за Едуина.
— Няма я, наложи се да си тръгне — отговори Едуард на неизречения й въпрос. — Що се отнася до Елиът, той е най-прочутият литературен агент в Лондон. Издава… — изреди безкраен списък от прочути автори. — Но доколкото зная, не и любовни романи.
Сега Дейзи бе тук. Беше се метнала на автобуса за Лондон и вече седеше в офиса на утвърдения, влиятелен литературен агент.
Тед Елиът можеше да превърне мечтите й в реалност. Стига да я одобри.
— Имате ли други предложения? — попита той.