Дейзи кимна и леко се изчерви. Бе изминала седмица, откакто бе поканена да отиде в офиса на Елиът, и оттогава й се бяха обадили от още три агенции. Чувстваше се изключително доволна от отзивите за главата, която бе изпратила.
— Къртис Браун, Ай Си Ем, Уилям Морис — промълви тя.
Погледът му бе хладен, но издаде добронамереност.
— Ще ви кажа към какво не бих проявил интерес — сподели Елиът. — Към конкурс за красота.
— Разбира се — съгласи се Дейзи, макар и да не знаеше какво има предвид. След това настъпи мълчание. Нямаше представа какво би трябвало да каже.
— Е, ще изпратим това на няколко места. Познавам двама-трима издатели, които вероятно ще се заемат с този материал.
Дейзи не разбираше какво става. Литературният агент се облегна назад на стола си, сякаш срещата бе приключила. Не можеше да допусне всичко да свърши така.
— Ще ме представлявате ли? — плахо попита тя. Бе твърде пряма, но трябваше да узнае. Това бе истинско мъчение. Чудеше се дали да си тръгне разочарована или въодушевена.
— Да, разбира се — изгледа я така, сякаш бе паднала от Марс.
— Довечера ще ви изпратим договорите. От какво се оплаквате?
— Съжалявам — запелтечи Дейзи. Не можеше да се успокои. — Толкова се радвам.
На лицето на възрастния мъж се появи широка усмивка.
— Мисля, че няма за какво да плачете, поне засега. Работите ли?
— Да, като сервитьорка — гневно отвърна Дейзи, — нямам търпение да напусна…
— Само през трупа ми — в този миг й напомни за баща й. — Нямате представа дали книгата ще се продаде.
— О! — Дейзи изведнъж слезе на земята. Мразеше мизерната си работа в Оксфорд.
— Никога не напускайте, без да сте сигурна за бъдещето. Възможно е да са необходими години.
— Да — унило промърмори Дейзи.
— Приберете се у дома. Ще ви се обадим — увери я Тед Елиът и това бе краят на срещата.
Дейзи се върна в Оксфорд и се опита да се съсредоточи върху записките си. Заключителните й изпити бяха след шест седмици. Щом пристигнаха договорите от агенцията, тя ги подписа, но не се случи нищо повече. Липсата на вести за ръкописа й непрекъснато я терзаеше.
Нае си квартира, за да освободи апартамента на Едуард Пауърс. Твърде мъчително бе да бъде край него. Новото й жилище бе невзрачна къща на околовръстното шосе, с миниатюрна градинка отпред със статуя на джудже, което показваше кичозния си задник. Делеше я с дрогиран тийнейджър на име Спайк, но за нейно щастие той рядко се прибираше.
Важното бе, че наемът бе мизерен като стаята й, нямаше опасност да завари приятеля си с Едуина и не бе заобиколена с неща, които да й напомнят за него. Беше му казала, че трябва да заляга над лекциите, за да получи дипломата си. Бе проявил разбиране и не настояваше да излизат да пийнат по нещо.
— Добре, след изпитите — бе казал той.
Понякога Дейзи се питаше дали знае за чувствата й към него, но избягваше да размишлява дълго за това, защото й се струваше, че ще полудее.
Дейзи ходеше в библиотеката за своята специалност, вземаше книги и се вглъбяваше в тях. Странно бе, че наистина бе започнала да проявява интерес. Въпреки че все още не й се обаждаха от Лондон, фактът, че се бе срещнала с известен литературен агент, й даваше стимул за живот, нещо, което й бе липсвало толкова дълго време, че сега бе опиянена от него.
Чувство за значимост. Колко странно, вече гледаше на себе си по различен начин.
Неусетно отслабна още повече. Бе твърде заета, за да мисли за храна, често си купуваше по един сандвич за обяд не защото бе нискокалоричен, а защото се намираха на всяка крачка и можеше да го хапне набързо. Възглавничките от тлъстини на бедрата й постепенно се стопиха. Изминаваше по километър и половина на ден до най-близката автобусна спирка и обратно. Отдалечеността на квартирата й бе главната причина за ниския наем. А по цяла вечер бе на крак в ресторанта.
Когато свали доста килограми, започна поне малко да се харесва и откри, че печели повече. Когато слагаше по малко евтин грим, само фон дьо тен и черна очна линия, получаваше още по-високи бакшиши.
Хубавиците бяха по-добре възнаградени. Негодуваше срещу това, но парите й бяха необходими. „От усмивка глава не боли“, казваше си Дейзи.
Някои клиенти, добили смелост от евтиното червено вино, я канеха да излезе с тях, но това бе прекрачване на границата.
— Заета съм — шеговито отвръщаше тя и обикновено с това заслужаваше още един петак.
При последната й среща с Едуард, на която Едуина отново не дойде, слава богу, двамата си обещаха да поддържат връзка.
— Нима мислиш, че бих пропуснал шанса си за приятелство с известна писателка? — пошегува се Едуард.