Дейзи тихо се засмя.
— Едва ли.
След това прекара неспокойна нощ. Не можеше да мисли за друго, освен колко много го обича, но никога нямаше да му признае истината. Въпреки че приятелката му не бе в града, Едуард не преставаше да говори за нея. Здравата бе хлътнал, а увлечението му по Дейзи бе минало.
Тя издържа заключителните си изпити и напусна Оксфорд, без да поглежда назад.
Дейзи бе в градината и помагаше на майка си да оскубе плевелите до оградата. Родителите й бяха успели да намерят жилище под наем. Бе уютно, макар и да не можеше да се сравнява със старата им къща. Беше с две спални, намираше се във викторианска сграда, която някога бе представлявала училище, и имаше собствено кътче от двора. Дейзи се радваше за това, защото знаеше за страстта на майка си към градинарството. Бе засадила рози и повет край дървената ограда.
Дейзи се надяваше да могат да се разсейват.
През първите две седмици от пристигането си им разказваше за измислени обожатели, за лекциите, приятелите си и какво ли не, за да ги убеди, че в Оксфорд е живяла страхотно. Бе завършила с отличие. При други обстоятелства би споделила с тях за Брад и дори за Едуард, но родителите й имаха нужда да чуват добри новини и получаваха само такива. Дейзи не каза нищо за посивелите коси на баща си и изпитото лице на майка си, която бе отслабнала с десетина килограма и изглеждаше мършава.
Не им разказа за срещата си с литературния агент и евентуалното издаване на книгата.
— Дейзи! — извика баща й от кухнята с чаша чай в ръка. — Търсят те по телефона. Някой на име Елиът.
— Дейзи! — укорително промърмори майка й, когато я видя да настъпва новозасадените й петунии, докато тичаше към кухнята. Мисис Маркъм се усмихна зад гърба на дъщеря си. Подобна реакция можеше да означава само младежка любов. Надяваше се момчето да я заслужава.
— Благодаря, татко.
Дейзи сграбчи слушалката със запотени длани.
— Дейзи? — беше Джема. — Би ли изчакала?
— Разбира се — задъхано каза тя. Цяла вечност слуша „Четирите годишни времена“, докато така се изнерви, че й се искаше да крещи.
— Здравей, Дейзи — най-сетне каза Тед Елиът. — Как си?
— Добре — отвърна тя. Кой се бе загрижил как е?
— Пласирах книгата ти — нехайно каза Елиът. — Всъщност и следващата.
— Но аз не съм написала друга — възрази Дейзи и усети, че думите й прозвучаха глупаво.
— За колко очакваше да се продадат ръкописите?
Не отговори веднага. Важното бе, че творенията й ще бъдат издадени. Начинаещите писатели не получаваха много, но щеше да бъде повече от заплатата й като сервитьорка за шест месеца.
— Около две хиляди лири? — колебливо предположи тя.
— Ха! Най-добре седни — каза той малко самодоволно.
— Тед, кажи ми, моля те! — извика Дейзи, напълно загубила самообладание.
Баща й я гледаше тревожно от другия край на кухнята. Остави чашата си на плота.
— Продадох тази книга и продължението й за седемдесет хиляди лири — каза Тед Елиът.
Двадесет и девета глава
Метрото спря на площад „Лестър“ и Дейзи слезе, обзета от вълнение. За първи път щеше да се срещне с издателите си.
Редакторката й се бе обадила по телефона и бе казала чудесни неща, но Дейзи не я слушаше. Всичко бе като сън. Днес той щеше да се сбъдне.
По-малко от шест месеца след завършването си бе заменила сервитьорската престилка за кариера на писателка. Истинска писателка с валиден договор.
Дейзи бе малко изплашена, че може би ще решат, че са направили грешка. Тя бе никоя, не можеше да се сравнява с Джаки Колинс, Джефри Арчър или Джили Купър. Но щеше да бъде истински автор, издаван от същата фирма, която бе лансирала Ричард Уестън.
Погледна часовника си. Беше едва десет. Имаше петнадесет минути до срещата, но не бе искала да закъснее.
— Няма за какво да се безпокоиш — беше й казал Тед. — Много харесват стила ти. Фенела каза, че е доловила искра, каквато не е виждала от години.
Фенела Грейнджър, безспорен титан в издателския бизнес. Нейната редакторка.
— Всеки би се радвал да се запознае с млада хубавица като теб.
Дейзи избухна в смях. Литературният агент учудено повдигна вежди.
— Какво толкова смешно има?
— Хубавица! Аз? Погледна ли ме добре, Тед?
Той разпери ръце и я огледа внимателно.
— Мисля, че аз трябва да те попитам дали някога си се поглеждала — посочи към голямото огледало в позлатена рамка зад нея. — Хвърли едно око. Нали така казвате вие, младите?
Дейзи се обърна. Момичето, което стоеше срещу нея, бе красавица. Не бе обърнала внимание на промяната във външността си. Вече бе стройна и дрехите висяха на тялото й като на закачалка. Нима бе възможно да е свалила толкова килограми? Винаги бе харесвала очите си, но най-сетне те се открояваха, защото не бяха скрити между гънки от тлъстина. Под тях изпъкваха истински скули, високи и аристократични, а косите, за които не намираше време да се погрижи, се спускаха по раменете й като буйна, лъскава черна грива. Имаше чувствени устни, които изглеждаха… доста секси. Тениската и джинсите и бяха твърде широки, но все пак личеше, че формите на тялото й са впечатляващи. Ханшът й бе стегнат, а гърдите все още едри. Не бе нито твърде слаба, нито…