— Изглеждаш изненадана — отбеляза Тед Елиът. — Повечето момичета прекарват часове пред огледалото. Например племенниците ми. Излизат от банята само когато някой ги потърси по телефона.
— Никога не съм обичала огледалата — сподели Дейзи. Смяташе огледалото за свой враг. Кой би искал да му напомнят, че прилича на плондер?
— Е — каза Тед, загубил интерес към темата. — Младостта и красотата не пречат, когато човек се опитва да продаде нещо. Не е зле да обиколиш магазините и да си купиш някой… шикозен тоалет.
Дейзи се вслуша в съвета му. Отскочи до „Харви Никс“ — отдавна копнееше да може нехайно да каже: „Отскочих до Харви Никс“ — и си купи нещо, с което изглеждаше поразително. Бледорозова рокля в комплект с дантелена жилетка, чанта и обувки в същия цвят. Цените я накараха да настръхне, но си каза, че това е важно за успеха й.
Не искаше да се главозамайва, но бе твърдо решена да постигне целта си. Трудно й бе да свикне да гледа на себе си като на пълноценен човек.
„Заслужавам го — напомни си тя. — Не са решили да работят с мен за развлечение. Вярват, че мога да успея“.
Усмихна се. Най-сетне започваше да цени себе си.
Издателство „Артемис“ се намираше на Тотнъм Корт Роуд, точно в сърцето на „царството на книгите“. Имаше лъскави модерни книжарници, лабиринт от малки специализирани магазини, антиквариати и офиси на феминистката преса, които странно се съчетаваха с музикалните къщи и търговците на инструменти на Денмарк Стрийт.
Преди да стигне до кръчмата „Роял Джордж“, Дейзи се отби в „Уотърстоун“. Етажерките с безупречно подредени книги, плакатите, купищата бестселъри и новоиздадени творби я накараха да се почувства… сякаш лети. Взе „Жестока развръзка“, най-новия трилър на Ричард Уестън. Заглавието бе изписано с лъскави букви, а на задната корица имаше фантастични отзиви, цитати от „Къмпани“, „Ел“ и „Дейли Мейл“. На гърба бе стилизираният лък, който представляваше емблемата на „Артемис“.
„И моята книга ще изглежда така“, помисли си Дейзи и усети прилив на радост. Всичко щеше да бъде наред.
Офисите на „Артемис“ изглеждаха точно както си ги бе представяла. Помещаваха се в храм от затъмнено стъкло и стомана, с големи палми в саксии под дневната светлина във фоайето и модерни стъклени асансьори. В предната част на сградата имаше дивани с повече списания, отколкото бе видяла в офиса на Тед, телефони и редици от последните издания, поставени на лъскави витрини под малки прожектори. Книгата на Ричард Уестън бе на централно място.
— Харесва ли ви?
Дейзи се обърна и видя изумителна жена. Беше красива и елегантна, а кремаво златистият й костюм приличаше на „Шанел“.
— Фенела Грейнджър. Вие навярно сте Дейзи Маркъм.
— Точно така — потвърди тя. — Приятно ми е.
— Радвам се най-сетне да се запозная с вас. Целият екип ви очаква с нетърпение — Фенела се обърна и я поведе към редицата асансьори. — Дано не се боите от високото.
Дейзи никога не бе обичала височините.
— Малко — призна тя.
— Не се безпокойте — Фенела й се усмихна чаровно, когато вратите се затвориха. — Не изпадайте в паника, ако не можете да запомните имената на всички. Аз работя тук от три години, а все още не съм ги запомнила.
Дейзи й се усмихна с благодарност. Напомни си, че трябва да се държи сериозно, въпреки че й се искаше да се завърти и да запее като Джули Андрюс на планината.
Фенела я представи на доста хора. Сред тях бяха Джак Хол, известен и обаятелен издател, Сара Лорънс, екстравагантна началничка на отдела по маркетинг, редактори на художествена литература и юридически съветници. Дейзи се усмихна на всички и си каза, че не бива да бъде плаха.
След задължителните ръкостискания Фенела я отведе в един страничен офис. Целият бе остъклен, с прекрасен изглед към Сохо. Черните лондонски таксита, които пълзяха долу, блестяха на светлината на лятното слънце. Дори над града се бе спуснала мараня.
— Как се представих? — попита Дейзи.
— Страхотно — Фенела кимна одобрително. — Изглеждаш зашеметяващо, което винаги помага. Хората гледат плакатите, снимките от интервюта. Скоро ще разбереш, че за успеха е нужно много повече от един добър ръкопис.