— Така ли?
— Разбира се. След като бъде редактиран и изработим корица, трябва да започнем да продаваме името ти. Най-доброто място за това е „Артемис“.
Дейзи бе озадачена.
— Но нали вече закупихте книгата?
— Да, но без да й бъде даден тласък, една книга не може да стигне доникъде. Издаваме над петдесет заглавия месечно. Не всичките получават популярността, която заслужават. Всеки редактор в компанията се бори за любимите му проекти да бъдат отделени повече средства от маркетинг бюджета, да работят повече агенти по продажби и така нататък — красивите очи на Фенела добиха сериозен израз. — Ако издадеш книга и не я популяризираш, преди да усетиш, ще се озове на бунището, а след един провал е още по-трудно да привлечем интерес към следваща творба.
— Разбирам — каза Дейзи и наистина бе така. — Вероятно много хора мислят, че щом подпишеш договор, книгата автоматично става бестселър.
— Твърде много — потвърди Фенела. — За съжаление — усмихна се. — Слушай, не се опитвам да те плаша. Ние ще успеем. Притежаваш талант, а това е най-важното. Освен желанието, разбира се. Необходима е много работа. Готова ли си за нея?
Дейзи погледна подредените на купчини бестселъри и оформленията на корици, окачени в рамки по стените.
— Да, сигурна съм в това — увери я Дейзи.
Тридесета глава
— Е — Фенела прелисти бележките си и погледна Дейзи със светнало лице. — Няма да бъде толкова трудно, нали?
Седяха в кухнята на великолепната й старинна къща. В ъгъла имаше лъскава червена печка, от тавана висяха сушени билки и очукани медни тигани, а на гвоздеи, забити в една греда, бяха окачени керамични чаши. Имаше плътни стъкла на прозорците и каменни подове, които носеха прохлада през лятото. Откриваше се изглед към градина с широки пътеки, край които растеше лавандула, а около дървена решетка се виеха диви рози. Дейзи не знаеше как Фенела успява да ги поддържа.
— Предполагам, че няма — унило отвърна тя. Току-що бе изслушала всички редакторски забележки за книгата си „Лимоновата горичка“. Бяха толкова много, че я накараха да се запита защо изобщо „Артемис“ бяха закупили авторските права.
— Не гледай толкова мрачно — усмихна се Фенела. — Казах ти, имаш страхотен талант, а героите ти са забележителни. Само сюжетът се нуждае от доизглаждане.
— Доизглаждане! — възрази Дейзи. — Искаш напълно да се откажа от Карл и да променя дейността на фирмата от търговия с конфекция на козметика.
— Щом единият конкурент притежава магазин, дрехите не дават възможност за толкова голямо разнообразие, а Карл просто е безличен герой. Излишен е. Помисли си.
Макар и с известно негодувание, Дейзи поразмишлява и реши, че може би Фенела е права.
— Това означава пренаписване отначало докрай.
— Зная. Ето тук идва твоята част от работата — Фенела й поднесе чаша кафе и разбърка захарта. — Това е началото за теб, а ние изстрелваме писател напред само веднъж, така че нека направим всичко както трябва.
Дейзи въздъхна.
— Ще те послушам.
У дома, в наетия апартамент, имаше своя стая, в която можеше да се уединява. Дейзи гледаше майка си в градината през малкия си двукрилен прозорец, докато засаждаше, косеше и превръщаше малкото парче земя в нещо интересно. Би се стремяла към успех заради родителите си, дори ако писането не бе най-съкровената й мечта.
Дейзи горещо се молеше книгата й да се продава. Искаше да зърне името си на корицата, да разгръща свои творби в книжарниците и може би дори да вижда хора, които ги четат в автобуса. Мечтаеше да избави родителите си от необходимостта да живеят под наем, но те не желаеха да чуят и дума за това.
— Скъпа, приходите ти от тази книга са само тридесет хиляди.
— Не са малко, а и ще получа четиридесет за следващата.
— Това са много пари за човек на двадесет и две години, но трябва да ги запазиш. Купи къща за себе си. Ние с баща ти ще се оправим. Назначиха го на работа в банката.
— Но ще дава всичките си извънредни на проклетите „Лойдс“ — гневно каза Дейзи.
Баща й бе твърде добър и благороден, от което не печелеше нищо.
— Това е дълг, скъпа — каза майка й, сякаш с гордост.
Дейзи се изпълваше със смесица от ярост и гордост всеки път, когато си помислеше за това. Знаеше, че баща й държи да постъпва почтено, но бе непоносимо да гледа колко му е тежко.
Чувстваше се отговорна, което бе странно опияняващо. Знаеше, че точно сега възможността чука на вратата й. За нищо на света нямаше да пропусне мига.