— Аха — развълнувано каза Дейзи. — Аз бих ги взела.
— Това е половината от продажбата — осведоми я Тони.
Тридесет и първа глава
Пренаписването отне на Дейзи шест месеца и когато най-сетне предаде книгата, изтощена от работа, Фенела й каза, че ще бъде издадена през следващата година.
— Но защо? — разочаровано попита тя.
Фенела й се усмихна със съчувствие, когато видя унилото й изражение.
— Слушай, необходими са девет месеца за редактиране, отпечатване, представяне, изготвяне на предварителни копия, маркетинг… колкото да се износи едно бебе. Ще се съсредоточим върху продължението и няма да усетиш кога ще дойде датата на излизане.
„Лимоновата горичка“ бе издадена през юли, най-подходящия момент преди отпускарския месец август, Фенела каза на Дейзи, че романът й ще се превърне в класика. „Идеалното четиво за плажа“.
— Дано си права.
— Аз никога не греша — заяви тя с непоколебима увереност.
Предвиждането й се сбъдна. Екипът на „Артемис“ очакваше с нетърпение отзивите за книгата и й даде голям маркетинг тласък. Ярките корици на Тони привличаха вниманието на всички посетители на книжарници в страната, имаше промоции, плакати и дори реклами в автобусите.
— Всичко това не е самоцелно — предупреди я Фенела, когато Дейзи й позвъни, защото бе видяла автобус с огромен стикер, копие на корицата. — Просто означава, че книгата има шанс. Хората ще научат за нея. По-нататък всичко зависи от самата творба. А твоята ще се хареса на читателите.
Не след дълго компанията се убеди в успеха. След месец Фенела се обади, за да й съобщи първите отзиви.
— Дейзи? Фенела е.
— Здравей — каза Дейзи. Отчаяно се преструваше на нехайна, а всъщност така стискаше слушалката, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение. Беше начинаещ автор. Ако нещата не потръгнеха сега, кариерата й щеше да отиде по дяволите и животът й да загуби смисъл.
— Имам добри новини.
— Радвам се — каза Дейзи е насълзени очи. Въздъхна дълбоко.
— Ти си хит. Първото издание е напълно изчерпано. Веднага ще я преиздадем.
— Това е чудесно — възкликна Дейзи. Щом затвори, затанцува из стаята.
Седмица по-късно й се обадиха от „Връзки с обществеността“.
— Хората са изненадани. Подобен тип роман се смята за обречен на неуспех. Напоследък се търсят криминалета и банкови трилъри — каза Хелън Мокси. Мокси бе началничка на отдела за връзки с обществеността на „Артемис“ и й продиктува програмата за обществени изяви. — Струва им се странно, че един любовен роман се превърна в толкова търсено четиво. Е, записа ли всичко?
— Да — излъга Дейзи.
— Резервирали сме ти билет в първа класа и ще отида на мястото половин час преди началото на първото ти интервю, за да се уверя, че всичко върви по план. Не се тревожи, ще бъдеш блестяща.
— Мисля, че не виждам смисъл — плахо сподели тя. — Става дума за една измислена история, защо е необходимо да разговарят с автора?
— Приеми го като безплатна реклама. До четвъртък.
В сряда вечерта баща й я откара до гарата.
— Гордеем се с теб, скъпа. Ще даваш интервюта. Това е чудесно. Превръщаш се в голяма звезда.
— Не е така, татко, престани — каза Дейзи, но истината бе, че прелива от вълнение.
— Забавлявай се. До скоро!
Баща й я целуна и й подаде малкия куфар.
Дейзи влезе в чакалнята и взе билета си. Никога досега не бе пътувала в първа класа. Вагонът бе почти празен, а седалките малко по-широки, в друг цвят и с бели калъфи на облегалките.
Излишно разточителство, но все пак Дейзи се наслади на разкоша. Защо не? Беше за сметка на „Артемис“.
Когато мина количката с напитки, тя си поръча джин с тоник. Имаше повод за празнуване.
Хотелът бе „Холкин“, много луксозен и скъп, с японско обзавеждане и абстрактни картини в стил Джаксън Полак. Не бяха по вкуса на Дейзи, но както във влака, това нямаше значение. Важното бе, че според издателите тя заслужава тези разходи.
Фенела я бе научила на много други неща, освен изграждането на добри сюжети. Беше я запознала с реалността на издателския бизнес и Дейзи вече знаеше, че всяко пени, похарчено за реклама, е доказателство колко вярват в нея.
Очакваха да се превърне в следващата им голяма звезда и това й харесваше.
Следващата сутрин Хелън Мокси пристигна точно навреме, но Дейзи вече я чакаше във фоайето. Щом издателите правеха толкова много за нея, бе длъжна поне да показва огромното си желание да им съдейства. Трябваше да постъпва професионално.