Роуз се изправи заедно с останалите и наведе глава, за да не бъде случайно разпозната.
„Да се залавяме за работа, а? С най-голямо удоволствие“.
— Господин Уайт, тук е Роуз Фиорело.
Секретарката застана на прага на офиса. Бе пълна противоположност на Джоан — ниска, но едрогърда, с платиненоруси коси, твърде къса пола и три пласта спирала. Казваше се Мери-Бет и бе от Тексас. Изгледа Роуз, сякаш бе гърмяща змия.
— А, да. Покани я да влезе — вяло отвърна Ричард Уайт.
Мери-Бет се обърна към Роуз.
— Можете да влезете — каза тя, макар и да бе излишно.
Роуз пристъпи напред и дъхът й спря.
Офисът на Уайт бе великолепен. Имаше огромни прозорци от пода до тавана, през които се откриваха поразителни изгледи към централната част. От едната страна се виждаше катедралата „Сейнт Патрик“, на чиито стъпала седяха хора със сандвичи в ръце, като малки мравки, а от другата — центърът „Рокфелер“. Ледената пързалка блестеше на слабото есенно слънце като голям диамант, обграден със знамена. На двете стени, които не бяха от стъкло, висяха модернистични картини. Роуз мразеше абстрактното изкуство, но бе убедена, че са невероятно скъпи. Подът бе застлан със светлобежов мокет, а върху него имаше турски килим за двадесет хиляди долара. Бюрото бе от резбован махагон, оборудвано с компютър и телефон, последна дума на техниката, сякаш от епохата на „Старшип Ентърпрайз“. Столовете пред и зад бюрото бяха ултрамодерни и ергономични.
На най-внушителния от тях седеше Ричард Уайт. Роуз моментално го прецени с поглед. Изглеждаше твърде млад за такъв офис, на не повече от тридесет и осем години. Имаше бузесто лице, нежни ръце с лакирани нокти, очи с форма на лешник, малък нос, увиснала брадичка и месести устни. Добре скроеният му костюм прикриваше тяло, което не бе пълно, а просто отпуснато.
Роуз едва не потръпна от отвращение.
— Ела тук — каза Уайт и й даде знак с ръка, като паша на робинята си.
„Значи не е гей — помисли си Роуз. — Лошо“. Покорно се приближи към бюрото му с фалшива усмивка.
— Добро утро, господин Уайт.
— „Добро утро, сър“ — поправи я той.
Роуз стисна юмруци и преглътна.
— Добро утро, сър.
— Имаш голям късмет, че ще работиш тук, Роза — отбеляза Уайт.
— Казвам се Роуз, сър.
— Ще те наричам както ми харесва. Роза. Защо не са те изпратили в отдел „Личен състав“?
— Интересувам се от недвижими имоти.
Уайт завъртя очи.
— Това е много сериозен бизнес. Моята специалност са продажбите. С какво мислиш, че е свързана работата тук?
— С продажби — троснато отвърна Роуз, преди да се разколебае.
Малките очи на Уайт я разсъбличаха с поглед. Одобрително огледаха цялото й тяло, преди да се спрат на гърдите й.
— Аха… ха… Разбирам защо Джейк е решил да те назначи при мен — засмя се той. — Това момче е голям шегаджия. Страхотно чувство за хумор. Понякога жените са полезни за продажбите… Конференции, срещи с клиенти… — телефонът на бюрото му звънна. Уайт натисна бутона. — Важно ли е? — процеди той през зъби.
Изведнъж Роуз изпита съжаление към Мери-Бет. Навярно бе кошмар да се работи за такъв човек. От пръв поглед разпознаваше тираничните мъже. Все пак Мери-Бет трепереше за мястото си. Защо някои жени се държаха така?
Тя застина.
Уайт нехайно я потупа отзад с малката си ръка. Роуз светкавично се отдръпна. Уайт закри микрофона.
— Трябва да бъдеш мила — каза той. — Нали искаш да стигнеш далеч?
— Важно е, сър — неспокойно отвърна Мери-Бет. — Господин Джейкъб Ротщайн е тук и иска да се види с вас.
— О, добре — изведнъж Уайт се превърна от тиранин в подмазвач. — Покани го веднага.
Вратата се отвори със замах и Джейк влезе. Уайт се изправи, широко усмихнат, приближи се, пренебрегвайки Роуз, и сграбчи ръката му.
— Радвам се да те видя, Джейкъб. Искрено се радвам. Как си? Получи ли съобщението ми за лизинга на Уокър Билдинг? Вече са изплатени шестдесет и пет процента.
Държеше се като кутре, припкащо около господаря си, но без истинска привързаност.
Положението й се струваше абсурдно. Това бе Джейк, с когото се бе съревновавала в университета като с равен и често се бе държала грубо и предизвикателно с него. Въпреки че целта й бе да съсипе тази империя, изпитваше негодувание, че се бе наложило да се престори, че го моли за услуга…
А сега виждаше да се отнасят с него като с бог или най-малкото с принц. Почти очакваше дребничкият мазник да му се поклони до земята.
Уайт застана почтително пред него и Джейк намигна на Роуз над главата му.
„Не!“, каза си тя.
В тялото й безмилостно нахлу топла вълна. „Стига! Няма нищо възбуждащо в това, че всички му се кланят. Не бива да има власт над теб! Този мъж е твой враг“.