Това никак не безпокоеше Роуз Фиорело.
Облече се с нарастващо вълнение. Днес избра елегантен, но семпъл тоалет — тъмносив костюм с класическа кройка, огърлица от бледосиви перли и парфюм „Шанел“. Обувките й бяха с платформи й релефни шарки, имитиращи крокодилска кожа. Разбира се, бе твърде студено, за да излезе само по костюм, но Роуз имаше плътно вълнено палто с копринен хастар, дълго до земята и много удобно, кашмирен шал и ръкавици. Повечето нюйоркчани не излизаха от домовете си без нахлупени шапки или ленти за уши, но тя не желаеше да жертва стилния си вид само за да й бъде топло. Сложи подходяща тъмносива барета в стил двадесетте. Малката й екстравагантна чанта бе твърде шикозна за една стажантка, но тя бе уверена, че Ричард Уайт няма да я забележи.
Мислено го наричаше накратко „Дик“ и добавяше обидни прякори. Беше толкова себичен, че не обръщаше внимание на нищо, свързано с другите. Особено с жените естествено. Мери-Бет флиртуваше с него всеки ден и той зяпаше гърдите й, когато покорно му поднасяше кафе и съзнателно се навеждаше над бюрото така, че да ги доближи до лицето му. Роуз бе сигурна, че се чукат в някой килер. Вече се бе убедила, че това е част от работата на повечето секретарки в „Ротщайн“. Но Роуз бе забранена територия за Уайт, така че я смяташе за безполезна.
Важното бе, че той можеше да й бъде полезен.
Проникването в „Ротщайн Риълти“ бе голяма крачка напред към целта й. Толкова се вълнуваше, че всяка сутрин се будеше, преди да звънне часовникът. Докато се обличаше, се чувстваше като Джеймс Бонд, когато се готви за посещение в „Кю“, за да получи екипировката си. Тя бе шпионка във вражеския лагер.
Попиваше всичко като гъба. През последния месец при всяко копиране на документи бе изваждала по един екземпляр за себе си. Ден след ден картината й ставаше все по-ясна. Отначало просто разбра как процедира „Ротщайн Риълти“, как принципите, които бе прилагала при своите сделки за малки фамилни имоти, действат на корпоративния пазар при лизинги за милиони долари. Пазарната стойност тук се изразяваше в астрономически цифри.
Жалко, че нямаше достъп и до отдела за закупувания. Но засега щеше да се задоволи с лизингите. Това бяха двата отдела, на които се крепеше „Ротщайн Риълти“: закупуване на небостъргачи и предлагането им под наем.
Роуз се радваше на всяка информация, до която се добере.
Светът на недвижимите имоти бе вълнуващ. Зад сухите цифри и доклади за сключени сделки се криеше голямо приключение. Сърцето й замираше, когато обявяваха резултатите от финансови операции, и си представяше как господарите на империята за милиард долара се обливат в студена пот всеки ден, щом получат сведение, че етаж от някоя скъпа кула се освобождава.
Трябваше да се внимава при закупуването. При тези цени никой не можеше да си позволи да греши. Както и при строенето. Всяка зона прецизно се обозначаваше, защото една малка грешка можеше да доведе до загуба на разрешително и до пълен провал. В действителност това означаваше подкупи. „О, не, почакайте — усмихваше се Роуз на себе си. — Принос за кампанията“. „Ротщайн“ изпращаха дарения на кого ли не. Демократи, републиканци, полиция, всички. Това бе цената на успеха в бизнеса. На последно място, трябваше да се внимава и с лизингите.
Компаниите в Манхатън искаха всичко, което можеха да получат за парите си, и трябваше да им бъде дадено, преди да се обърнат към конкуренцията.
Роуз научаваше за лизингите, за големите клиенти на „Ротщайн“, онези, които им създаваха проблеми, и парцелите за застрояване, които не се продаваха. Роуз търсеше начин да се добере и до отдела за закупувания и фискалните сведения.
Надушваше тези неща. Големите цифри не я плашеха, а й се струваха вълнуващи. Понякога за събирането на информация бе необходимо и друго, освен да чете доклади. Понякога бе полезно да слуша разговорите на изпълнителните директори.
Напоследък Дик Уайт и се струваше уплашен.
Роуз придърпа ръкавиците си да прилепнат по-плътно, отпи последна глътка димящо кафе и излезе от дома си в хладното утро, очаквайки с нетърпение началото на първия работен ден от седмицата.
Ела Браун пристегна връзките на ризата над гърдите си и съблазнително примигна.
Джейк почти се възхищаваше на упоритостта й. Преследваше го от деня, в който я бяха назначили при него. Да, това бе напълно в стила на баща му. Да му изпрати лична секретарка, наблягайки на думата „лична“. Момиче с огромни силиконови гърди, тъмни коси — явно бе забелязал предпочитанието му към брюнетки, — дълги крака и покорно, раболепно държане.