Но той никога не си бе падал по жени, които раболепничат. Не събуждаха интереса му. Без да има предизвикателство, просто не бе забавно. При други обстоятелства навярно би се възползвал, но не и на работното си място. Тук бе пълно с жени, но добрите секретарки бяха малко. Неприятно му бе, че се налагаше да уволни жена. „Може да се разплаче“, помисли си той с раздразнение.
Бе прекратил договорите на няколко служители, но всичките бяха мъже. Някои хора бяха просто излишно бреме за компанията, приятели на семейството, които нямаха никакъв принос, а получаваха заплати. Един ден, когато компанията стане изцяло негова, щеше да се освободи от всички излишни хора и разходите за тях.
Баща му не го бе упрекнал за уволненията. Всъщност сякаш дори ги одобряваше. И двамата бяха безмилостни, това бе тяхна обща черта.
Затова всяка сутрин Джейк си даваше вид, че не забелязва отчаяните опити на Ела. Но днес го подразниха.
Проклетите лизинги. Той искаше да купува, да строи, а друг да се грижи за подробностите. Неприятно му бе, че трябва да стои прикован тук.
— Да не би нещо да ти е влязло в окото, Ела?
— Не, господин Ротщайн.
Не му харесваше секретарките да се обръщат към него със „сър“. Бе отегчен от угодническото държане на служителите си.
Ела изглеждаше съкрушена и Джейк леко се засрами. Тя бе просто празноглава кукла, не биваше да й се сопва.
— Добре. Донеси ми документите за „Фултън“ и чаша кафе, ако обичаш.
— Разбира се — отвърна Ела с най-чаровната си усмивка.
„Следващия път — помисли си Джейк — ще настоявам за по-възрастна секретарка, омъжена, с мустаци и безупречна квалификация“. Е, добре. Щеше да постои в офиса един месец, за да угоди на баща си. Но след това щеше да се върне в „Закупувания“. Или да напусне.
Имаше някои предимства в работата на този етаж. Можеше да държи Уайт под око. Никога не му бе имал пълно доверие. Освен това, естествено, щеше да наглежда Роуз Фиорело.
Роуз стоеше в архива. Мери-Бет мразеше тази стая, но за нея бе едно от любимите кътчета в „Ротщайн“. Ксерокс, никаква охрана и купища информация…
Повдигна се на пръсти на стълбата и извади папките, подредени на буква „Ф“. „Фолън“, „Фонг“, „Фоксли“… „Фултън“ се намираше някъде тук.
— Хей!
Гласът я стресна. Роуз загуби равновесие и залитна. Две силни ръце я хванаха, сякаш тежестта на тялото й бе нищожна.
— Джейкъб — гневно изръмжа тя. Изтръпна от прилив на адреналин, а по цялата й кожа изби пот. Почувства как няколко кичура коса залепнаха за челото й. — Изплаши ме, по дяволите! Пусни ме.
— Можеше поне да ме помолиш любезно — упрекна я той, без да повиши тон. Завъртя я така леко, че неусетно се озова с лице срещу него. Господи, колко бе красива. Вълчите очи се взираха в него с дива ярост, но бе толкова нежна, толкова женствена. Наслади се на допира на меките й гърди, докато тя правеше безполезни опити да се освободи от ръцете му. Джейк я задържа само още секунда, за да я убеди в превъзходството си. След това я пусна. Никога не позволяваше жените да му диктуват какво да прави.
— Може би трябва да те нарека „сър“?
— Може би.
Роуз напрегна волята си да не сведе поглед. Очите му не трепваха и имаха толкова властен израз. Не искаше да се поддаде на въздействието му. Не искаше и да загуби.
— Държиш се твърде опърничаво за човек, който ми дължи услуга — шеговито каза той.
След това проследи с пръст очертанията на устните й. Желанието нахлу в слабините й като електрически ток.
Роуз се отдръпна.
— Не желая да ме докосваш — просъска тя.
— Лъжеш — каза Джейк.
Изведнъж обгърна талията й, притегли я към себе си и я целуна. Обходи чувствените й устни със своите и ги всмука със зъби, сякаш искаше да я погълне. През тялото й преминаха вълни на страст. Роуз повдигна ръце, но те не го отблъснаха, а бавно се обвиха около врата му. Предателки. Сякаш времето забави хода си и я обгърна кървавочервена мъгла. Сърцето й биеше неудържимо до неговото, а по дланите й изби пот.
По дяволите, желаеше го толкова силно, че усещаше болка.
Здравият разум на Роуз се опита да овладее тялото й. Това бе малката частица от мозъка, която запазва контрол, когато човек е пиян. Не че някога се бе напивала. Сега този тих глас й казваше да се отскубне от прегръдката му. Но тя не го чуваше. Тялото и се притискаше към неговото така безпомощно, че чувстваше как кръвта й кипи, а пулсът й все повече се ускорява…
Джейк направи крачка назад. Едва успя. Бореше се със себе си. Искаше да разкъса дрехите й тук, в архива, но не биваше.
„Опомни се“, каза си Ротщайн.
Тя разпалваше страстта му. С наслада отвръщаше на ласките му, ударите на сърцето й бяха леки, бързи… струваше му се толкова крехка… едва се сдържаше да не я повали на пода. Но се намираха в сградата на компанията. На обществено място. В миг на лудост му хрумна да я отнесе у дома и задълго да се посвети на пълното и покоряване. Цял уикенд би се любил с нея. Необуздано, нежно, по стотици различни начини, докато се отпусне в ръцете му напълно изтощена и готова да го моли на колене отново да бъдат заедно.