Джейк се отърси от приятните фантазии и погледна Роуз. Бе задъхана и напрягаше сили да възвърне самообладанието си. Зениците й бяха разширени, а съблазнителните й устни съвсем леко разтворени.
— Знаеш ли откога очаквах това? — попита той.
— Мисля, че имам известна представа — отвърна Роуз.
Омагьоса го, когато се изчерви. Не си спомняше откога не е виждал жена да се изчервява.
— Каня те да вечеряме заедно — каза Джейк.
— Заета съм — веднага каза Роуз.
Той се засмя.
— Не, не си. Просто възнамеряваш отново да се преструваш, че не искаш да имаш нищо общо с мен. Знаеш ли, номерът няма да мине.
Роуз се поколеба. Проклятие. Беше прав. Ако го отблъсне сега, би изглеждало доста странно.
— Искам да кажа… тази вечер съм заета… може би друг път през седмицата.
— В петък — тъмните му очи я пронизаха. — Ела у дома.
— Страхотно — едва промълви Роуз.
Джейк протегна ръка, проследи извивката на брадичката й и накара краката й да се подкосят. След това каза:
— До петък — обърна се и излезе.
Роуз се подпря на шкафовете. Трябваше да се съвземе. Лудост бе да се увлича по Ротщайн, коронования принц. Бе дошла тук, за да го унищожи, а не да го целува.
„От друга страна, мога да му създам измамно чувство за сигурност“, каза си Роуз.
Желаеше го. Отчаяно.
Обзета от гняв към себе си, влезе в дамската тоалетна и наплиска врата си с вода.
Пейджърът й забръмча. Повдигна го и погледна номера. Не й бе познат.
Отиде в офиса на Мери-Бет. Теренът бе чист, навярно тя бе при Ричард Уайт, наведена над бюрото му, и му четеше графика за деня с предвзетия си тон, престорено задъхана. Роуз бързо вдигна слушалката и набра номера.
— Някой ми позвъни.
— Кой се обажда?
— Роуз Фиорело. С кого разговарям? — попита тя, макар и да се досещаше. Сърцето й отново запрепуска, но този път не от страст.
— Дон Салерни иска да се срещнете.
— Мога да дойда едва след пет и половина…
— Иска да се види с теб сега, маце.
— Добре — дълбоко си пое дъх. — Разбира се, ще дойда.
— Побързай — каза гласът и затвори.
Не бе забелязала вратата на Уайт да се отваря. На прага стоеше Мери-Бет с гневно изражение. Роуз осъзна, че все още държи слушалката.
— Не ти е позволено да вдигаш телефона вместо мен!
— Не беше входящо обаждане.
Мери-Бет доволно всмука устни.
— Искаш да кажеш, че си ползвала телефон на компанията за личен разговор? Това е достатъчно основание за уволнение на стажант. Ще кажа на господин Уайт.
Роуз се усмихна.
— На твое място не бих го направила.
— Не си на мое място.
— И аз бих могла да кажа някои неща за теб на Джейкъб Ротщайн. Покани ме на вечеря в петък.
Изражението на Мери-Бет се промени няколко пъти, като последователни кадри от филм. Първо издаде недоверие, после завист и накрая страх.
— До… добре, Роуз. Реагирах прибързано. Всичко е наред. Нямам лоши чувства към теб.
— И аз към теб — отвърна Роуз.
Мери-Бет все още я гледаше втренчено, сякаш й бе казала, че е спечелила от лотарията.
— Джейкъб никога не кани момичета от компанията на вечеря — каза тя. — Господи! Ти си късметлийка.
— Всъщност мисля, че късметлията е той — възрази Роуз. — Ще кажеш ли на господин Уайт, че имам остра мигрена? Ще се видим утре.
— Разбира се, Роуз, разбира се — обеща Мери-Бет, но не успя да прикрие яростта си. Джейкъб бил късметлията! Какво си въобразяваше тази арогантна хлапачка? Проследи я с гневен поглед до вратата. Просто не бе честно! Тя, Мери-Бет, от цяла вечност се опитваше да привлече вниманието му, както всяко друго момиче в компанията, а тази нагла вещица бе успяла да й го отмъкне.
Удари с токчетата си по пода. „Кучка!“ Навярно Джейкъб Ротщайн си бе загубил ума.
Таксито на Роуз спря пред кооперацията на Салерни след петнадесет минути. Надяваше се да е стигнала достатъчно бързо. Плати на шофьора и грабна от чантата си носна кърпичка, за да попие потта от дланите си.
Надяваше се да не й се случи нищо лошо.
Нямаше да й навредят. Би било лудост Салерни да избере такъв начин. Ако наистина бе полудял, би могъл да изпрати хората си по петите й по всяко време. Не се и съмняваше, че Джордж Бенъм би им казал всичко, което знае за нея. Всички лични подробности.