Ръката и затрепери върху дръжката на вратата. Може би трябваше да побегне.
„Няма смисъл“, каза си Роуз. Ако бяха решили да я затрият, щяха да я намерят където и да отиде. Вдигна глава. Тя бе дъщерята на Пол Фиорело, а не някаква страхливка.
Влезе в ресторанта. Както миналия път, Салерни седеше, заобиколен от горилите си, а на масата имаше чаши вино. Този път не отиде до бармана, а направо пристъпи уверено към тях. Изведнъж всички замълчаха.
— Дон Салерни — Роуз направи лек поклон, чувствайки се неловко. Поне днес не бе с тениска и джинси. — Повикахте ме.
— Точно така — потвърди той.
Извади пура от вътрешния си джоб и я запали. Въздухът се изпълни с ароматен дим, който се издигна на кръгове от устата му, докато я оглеждаше. Роуз се почувства като насекомо под лупа и изпита желание да се скрие от него в някоя тъмна дупка.
— Приемам предложението ви — каза Салерни.
— Вие…
Бяха й нужни няколко мига, за да разбере какво иска да каже. След това я обля вълна на радост.
— Ще ми продадете хотела?
— При известни условия, срещу които няма да възразите — заяви го така, сякаш бе сигурен.
— Разбира се — развълнувано каза Роуз. — Благодаря ви, ди Салерни… ще бъдете много доволен от резултата от тази сделка, гарантирам…
— Убеден съм — каза Салерни. Сякаш му бе забавно. Хората му се засмяха. — Събудихте любопитството ми. Искам сам видя колко сте добра.
— Добра съм — увери го Роуз. — Няма да съжалявате.
— Добре — Салерни изпусна дим срещу нея. — Ако ме подведете, и вие ще съжалявате. А сега, седнете… Луиз…
Направи леко движение с кутрето си и един от дебелаците пъргаво скочи и отстъпи стола си на Роуз. Тя смутено му благодари и седна, грациозно, колкото можеше.
— Разкажете ми за себе си — настоя Салерни и се наведе напред. — Искам да узная всичко. Абсолютно всичко.
Тридесет и четвърта глава
Следващата сутрин Роуз отиде на работа рано.
Стана в пет часа, когато навън бе съвсем тъмно и непоносимо студено, но не обърна внимание на това. Трескаво нахлузи дрехите си и забрави ръкавиците, преди да излезе от апартамента си. Мразовитият въздух заби стотици малки остриета в кожата й, но и те не спряха Роуз. Сърцето й препускаше като на контрабандист, минаващ през митница.
Тази седмица щеше да бъде последна. Щом искаше да съсипе фамилията Ротщайн, това бе сетният й шанс.
Бе извлякла полза от стажа си. Бе научила доста. Смяташе, че вече има ясна представа за структурата на компанията. Познаваше слабите им места. Не бяха консолидирани и твърде много вдигаха цените. Естествено, сградите бяха луксозни, но имаха достойна конкуренция.
Доколкото разбираше, повечето обитатели на тези сгради бяха подлеци. Дик Уайт и екипът му бяха подмазвачи от класа. Когато „Ротщайн“ имаха цени, близки до тези на конкуренцията, придумваха клиентите да приемат техните предложения за лизинг, като угаждаха на капризите на мениджърите. Подаръци, проститутки, алкохол… вероятно и наркотици… снабдяваха ги с всичко, което пожелаят. Обеди в „Лютис“, кутии хайвер, пръстени с диаманти за съпругите, елитни компаньонки.
Никое от тези неща не присъстваше в счетоводния баланс, но Уайт не бе толкова дискретен, колкото си въобразяваше.
Сега бе моментът Роуз да се добере до нещо конкретно.
Джордж Бенъм бе приел телефонното му обаждане в три следобед предишния ден, след като Салерни я бе подложил на разпит. Вече й бе предложил куп други сделки, но Роуз гледаше на тях като на жълти стотинки.
Нямаше колебания. Часът за големия удар бе настъпил. Течеше последната й седмица в „Ротщайн“. Трябваше да постигне триумф.
Роуз застана пред въртящите се врати и натисна бутона за нощния звънец. След няколко минути се появи пазачът. Показа му пропуска си и той й отвори.
— Няма дори шест часът — каза й и я огледа с одобрение. Трябваше да бъде бдителен, но мацето имаше стройна фигура и страхотни гърди. По дяволите, изглеждаше като модел. Трудно му бе да откъсне поглед от прилепналия й кашмирен пуловер. Едно от любимите му занимания в работно време бе да зяпа секретарките.
Роуз нацупи устни.
— Зная, но трябва да наваксам с документацията… нали разбирате.
— Напълно — каза пазачът. — Подпишете се в регистъра.
Изгаряше от нетърпение да види задника й, когато се наведе над бюрото. И краката й бяха невероятни. Господи… прииска му се да бъде на мястото на някого от директорите. Би дал всичко само за пет минути с нея.
Щом се качи в асансьора, Роуз щракна с пръсти, както правеха южните красавици. Този човек нямаше да й създаде неприятности.