Територията на Мери-Бет бе пуста. Роуз мина покрай бюрото й и се опита да отвори чекмеджетата. Всичките бяха заключени, както и офисът на Уайт, но това не бе голям проблем. С разтуптяно сърце изтича до ксерокса. Ръцете й затрепериха, докато прокарваше листовете през машината. А ако Мери-Бет решеше да подрани? Или някой друг? Дали из сградата обикаляха дежурни охранители?
Внимателно подреди останалите листове и ги прибра обратно в бюрото. Следваше посещение в архива.
Роуз погледна часовника си. Шест и десет. Трябваше да прегледа още доста документи. Най-добре бе да побърза…
Мери-Бет изгледа Роуз Фиорело с притворени клепачи, старателно гримирани със зеленикаво златисти сенки.
Ненавиждаше тази малка нахалница, въпреки че тя превъзхождаше и нея, и всички момичета тук. С елегантните си тоалети и лек грим бе пълна противоположност на южнячките. Напомняше й за нейната сестра Луиза, която наричаше себе си „жена с кариера“. Всъщност Мери-Бет не харесваше особено и Луиза.
С какво това момиче бе заслужило покана за среща от Джейкъб Ротщайн?
Джейкъб. Мери-Бет въздъхна. Прилагаше чара си върху Ричард Уайт, защото той бе лесна мишена. Ричард бе нещастник в леглото и въпреки че й купуваше скъпи дрънкулки, не показваше никакви признаци, че връзката им може да достигне до етапа на годежния пръстен. Джейкъб би бил далеч по-ценен трофей! Славеше се като женкар, но всички знаеха, че не флиртува с жени от компанията.
Явно имаше начин да бъде накаран да наруши принципите си. Само да знаеше какъв.
Репутацията на Джейкъб бе достигнала до „Ротщайн Риълти“. Някои момичета събираха изрезки от вестници с негови снимки в компанията на ослепителни красавици от висшето общество, всяка седмица различни.
Легендарен любовник, който подаряваше невероятно скъпи бижута и бе наследник на… всичко тук.
А бе харесал тази малка работохоличка. Защо? Тя бе като ледена стена! Мери-Бет я изгледа злобно.
Запита се дали няма начин да натрие носа й…
Роуз работеше неуморно. Както обикновено, седеше в офиса на Уайт и водеше бележки, но използваше всеки удобен момент да се измъкне. Бяха сложили малка кабина за нея пред бюрото на Мери-Бет. Сядаше там и пъхаше ксерокопия на документи в куфарчето, което бе донесла.
През почивките се промъкваше в архива при всяка възможност. Мислено се прокле, че не си бе направила труда да извади тези копия по-рано, но не желаеше да привлича внимание, а и бе предполагала, че ще остане в „Ротщайн“ много по-дълго. Надзираването на работата по „Рего Парк“ не бе нещо, което би могла да върши след часове…
— Извини ме.
Роуз се обърна и виновно се изчерви. Проклятие. Твърде много се бе увлякла и бе забравила да проверява дали хоризонтът е чист.
Мери-Бет стоеше до нея със скръстени ръце и гневно потропваше с високия си ток.
— Просто се чудя какво правиш тук.
Роуз застина само за секунда.
— Трябва да занеса един документ на Джейкъб Ротщайн — отвърна тя.
Мери-Бет изсумтя. Дори за миг не й повярва, но какво би могла да каже? Все пак бе възможно да е истина.
— Ще докладвам за това на господин Уайт — каза тя, направи пирует и излезе.
По дяволите! В куфарчето на Роуз имаше над тридесет копия от поверителни договори за лизинг, които съдържаха имената и адресите на някои от най-големите клиенти на „Ротщайн“. Припряно грабна последните листове и ги пъхна при другите.
След това се изправи и напрегна ума си.
„Хайде, Роуз, измисли нещо. Бързо!“
Изтича обратно в кабината си. Вратата на Уайт бе отворена и се виждаше как Мери-Бет разпалено обяснява нещо на шефа си с енергични жестове. Уайт изглеждаше ядосан. Бавно се изправи…
Роуз изтича до бюрото на Мери-Бет и прелисти указателя на компанията. „Ротщайн… Ротщайн… ето го…“ Набра прекия му номер и стисна палци. „Моля те, бъди там. Моля те…“
— Джейкъб Ротщайн.
Роуз въздъхна.
— Джейкъб, нуждая се от помощта ти… Ричард Уайт… би ли го накарал да ме остави на мира?
— Какво?
— Точно сега не мога да ти обясня. След малко.
— Роуз, не се меся в спорове между служители, ясно ли е? — равнодушно каза Джейк.
— Джейкъб…
Уайт стоеше на прага, заплашително намръщен.
— С кого говориш по служебния телефон, госпожичке?
— С Джейкъб — спокойно отвърна Роуз с невинно изражение и закри микрофона с ръка.
— С Джейкъб Ротщайн? — забеляза, че Уайт се поколеба. — Дай ми слушалката — рязко каза той.
— Господин Уайт иска да се чуе с вас, господин Ротщайн — каза Роуз с престорено смирение.
— Роуз… — въздъхна Джейк. — Дай ми го. Дано имаш добро обяснение за това.