Когато положиха тялото по гръб, преди да го изнесат, Тараза видя белега, останал на мястото, където бузата ѝ е лежала притисната към пода. Дневният проктор обясни наличието на този белег от научна гледна точка, с практическо приложение. Всичко преживяно следваше да бъде включено в образованието на евентуалните бъдещи свети майки при по-нататъшните „разговори със Смъртта“ на послушниците.
Следсмъртоносна синина.
Седнала пред работната си маса в Дома на Ордена и потънала обратно в годините, изминали от далечното събитие, Тараза се видя принудена да си послужи с внимателно фокусирани сили на концентрация, за да се освободи от спомена, така че отново да може да се залови с очакващата я работа. Толкова много уроци. Така претъпкана памет. Животи, складирани в нея. Препотвърди желанието си да се справя с очакващите я дела. Имаше много неща за вършене. Бе потребна. А сега просто нека търпеливо се приведе над оставената преди малко работа.
По дяволите, колко неприятна бе необходимостта от обучение на гола̀та там, на Гамму!
Но трябваше да се направи — за този. Наложи се да се запознаят отблизо с нечистата реалност, върху която бяха стъпили, преди да започне необходимата реставрация на оригинала.
Ами Ракис!
Решенията, взети там от Одрейди, не можеха да бъдат променени, въпреки че ужасно усложняваха нещата.
А Майлс Тег! Дали наистина бе намерил убежище? Тя отново си зададе въпроса: дошло ли е време за играта на взиране в бъдното? Колко опасно! Тлейлаксианците бяха вдигнати по тревога със съобщението, че подмяната на гола̀та може да се окаже необходима.
„Подгответе го за изпращане.“
Насочването на Бурзмали към гаммуска сцена се оцени като добър ход. Стига Майлс да бе намерил път към някакво скривалище… Ако сега се появеше отнякъде, щеше да има нужда от цялата помощ, която би била възможна. Умът ѝ превключи обратно към проблема Ракис. Глупецът Туек трябваше да бъде държан под по-внимателен контрол. Докога някакъв лицетанцьор щеше да се превъплъщава успешно в образа му? Нямаше защо да критикува Одрейди за взетите на място решения. Беше се постарала да постави тлейлаксианците в уязвима, по-точно в незащитима позиция. Сегашният изпълнител на ролята можеше да бъде изложен на показ, хвърляйки Бене Тлейлакс в тресавището на омразата.
Играта в рамките на проекта Бене Гесерит бе станала твърде деликатна. От много десетилетия насам примамката за единение бе подхвърляна ловко на ракианското жречество. Но сега бе друго! Тлейлаксианците трябваше да смятат, че именно те са предпочетени пред жреците. Ето го триъгълният съюз на Одрейди: да се остави на жреците вярата, че всяка света майка ще положи Клетва за Подчинение на Раздвоения Бог. Жреческият съвет ще заеква от вълнение при подобна перспектива. Разбира се, тлейлаксианците ще съзрат шанса за монопол върху меланжа и предоставената им най-после възможност за контрол над единствения източник, останал извън опеката им.
Почукване на вратата извести на Тараза, че послушницата носи чай. Разпореждането се изпълняваше стриктно, когато старшата майка оставаше да работи до късно. Погледна за миг настолния хронометър, майсторски изработен от иксианците, който изоставаше само с една секунда за цяло столетие — 1:23:11.
Извика на послушницата да влезе. Бледорусото момиче с хладно-наблюдателен поглед прекоси стаята и подреди донесеното с подноса до Тараза.
Светата майка не му обърна внимание, продължавайки да гледа купчината неща за свършване на масата. Толкова много работа, по-важна от съня! Главата я болеше и тя долови издайническото замайване, предизвикано от претоварения мозък, което ѝ напомняше, че чаят ще донесе малко облекчение. Мисловното напрежение беше прекомерно и явно преминаваше във физическо изтощение. Раменете и гърбът ѝ тръпнеха.
Послушницата поиска с поглед разрешение да си тръгне, но Тараза ѝ даде знак с ръка да почака и каза:
— Сестро, разтрий ми гърба, моля те.
Умелите пръсти бавно заопипваха схванатите места. Добро момиче. Тараза се усмихна на собствената си мисъл. Така трябваше да бъде, разбира се. Никоя нескопосница не можеше да получи назначение при старшата майка.
Когато послушницата си отиде, тя отново се потопи в дълбок размисъл. Толкова малко време. Свидеше ѝ се всяка минута, преминала в сън. Все пак имаше граници. Тялото предявяваше неотменни изисквания. Дни наред бе разчитала само на кратки възстановителни процедури. Не се докосна до чая, стана, прекоси залата и отиде в дъното, където се намираше малкото спално помещение, подобно на килийка. Оттам нареди на нощната стража да ѝ сигнализират в 11 преди обяд и се отпусна облечена на твърдото походно легло.