Липсваше еднозначен отговор. Но фанатизмът и подновената опасност от присъствието на Уаф изискваха незабавна реакция. Тя визираше лицемерието, когато напевно изрече пасаж от шериата, съзнавайки значението му за отвратителното човече:
— Нека Бог отсъди, а не людете.
Уаф се намръщи, защото мигновено долови подигравателната нотка в гласа ѝ. Погледна към хоризонта пред тях, а после към топтерите, които се движеха с равномерна скорост.
— Хората трябва да вършат работа на Бога — измърмори той.
Одрейди не отговори. Съмненията на тлейлаксианския Майстор бяха отклонени в друга посока — предстоеше му дълго да си задава въпроса дали бене-гесеритските вещици наистина споделят Великата Вяра.
Мислите ѝ задълбаха отново към загадките, останали без обяснение, пробивайки си колебливо път из онова, което тя знаеше за червеите на Ракис. От време на време личните ѝ спомени и Другите Памети се мятаха лудешки нанякъде, заливайки с общ поток съзнанието. Успя да различи свободните, облечени в дълги връхни дрехи и яхнали червей по-голям от сегашния; тялото на всеки от ездачите беше изтеглено назад, а в ръцете си държеше дълги прътове с кука, захваната в пръстените на звяра точно така, както сега нейните пръсти стискаха един от тях. Чувстваше вятъра в бузите си, а дрехата ѝ шумно я пляскаше по краката. Днешното пътуване се сливаше с други, познати отдавна.
Много време е изминало от преминаването на някой Атреидес по този път.
Имаше ли в Дар-ес-Балат указание за посоката на пътуването им? Какво би могло да е то? Там жегата бе толкова силна, а мислите ѝ мъчително се носеха към онова, което можеше да се случи по време на рискованата им операция в пустинята.
Подобно на всяко поселение на Ракис, Дар-ес-Балат притегляше от окрайнините във вътрешността си всичко живо в палещия ранен следобед. Одрейди си спомни за жулещия я нов влагосъхраняващ костюм, докато стоеше в сянката на сградите близо до западните гранични очертания. Търпеливо чакаше отделните ескорти, които трябваше да доведат Шийена и Уаф от скритите места, където ги бе настанила самата тя.
Каква съблазнителна цел бе всичко, свързано с дейността ѝ. Все пак трябваше да бъдат сигурни в отстъпчивата сервилност, царяща на Ракис. Бене-гесеритските ескорти се бавеха умишлено.
Светата майка отново си спомни за примамливата притегателна сила на мястото, където се намираше. Нямаше нищо изненадващо. През най-горещото време на деня тукашните хора винаги търсеха сенчесто убежище по-далеч от опечените от слънцето окрайнини на града.
Беше влязла в действие и специалната ѝ заповед:
„Освободете пътя ни към пустинята! Не искаме срещи с прелюбопитното гражданство!“
Изпълнявайки нареждането, проверяващите не свършиха почти никаква работа, главно поради избрания час от деня. Говореше ли нещо фактът, че по това време повечето хора се намираха било в импозантните си жилища, било в схлупените бордеи? Имаше ли нещо по-логично от желанието им да останат скрити от жегата, попивайки онова, което можеха да си позволят? Отбрани вина от Дън в домовете на имеющите, изстудени и сервирани в кристални чаши и съдове от Предот и Лундуриас. А в бордеите — евтина бира от подправка в груби керамични паници. И топла вода от плътно затвореното литрово шише.
Веднъж Шийена бе отбелязала весело и простосърдечно: „Пият, пият, пият! По това време нищо друго не правят. Предпочитам бира, но жриците ми носят вино.“
Одрейди бе подразнена от факта, че дават алкохолно питие на дете:
— Поднасят ти вино, така ли?
— Смесено с вода, както ми харесва.
Думите ѝ окончателно я определиха като издънка от ниските слоеве на ракианското общество. Хората от бордеите пък даваха разредена бира на децата си.
Доколкото всяко нещо, замъгляващо съзнанието, пораждаше раздразнение у една света майка, Одрейди настойчиво попита:
— Не ти ли се доспива? Не залиташ ли?
— О, не! Винаги пием мелокси.
Разбира се. Течността от окисляване на меланжа беше добре известна и се употребяваше както на Ракис, така и на много други планети от старата Империя. Дори най-бедните можеха да си я набавят. Одрейди почти болезнено долови упадъчния момент и наговори доста остри приказки, докато двете се намираха в сигурното си жилище при Големия площад. Ползвайки Гласа като камшик, тя превърна веселата непрестореност на детето в горчив урок.
Потопила съзнанието си в току-що усвоения транс на елементарно равнище, Шийена бе принудена да повтаря приглушено в продължение на часове:
— Умът и тялото ми са драгоценни инструменти! Умът и тялото ми са драгоценни инструменти!…