— Няма да криеш нищо от мен, нищо от Шийена и нищо от Бога — каза Одрейди.
— Прости ми, света майко.
— Да ти прощавам ли? Нито е в моята власт, нито би трябвало да го искаш. Та ти си жрец!
Той вдигна поглед към ядното ѝ лице.
Намираше се в пълната власт на парадокса. Бог без съмнение бе тук! Но същевременно Бог се намираше много далече, както е обичайно, така че конфронтацията можеше да бъде отложена. С утрото идваше друг ден от живота. Точно така. Допустимо беше да си позволиш няколко малки гряха, една или две лъжи например. Само засега. И може би едно голямо прегрешение, ако изкушенията са непреодолими. Очакваше се боговете да проявяват повече разбиране към големите грешници. Необходимо беше време за изкуплението.
Одрейди се вгледа в него с анализиращото око на Мисионария Протектива.
Ех, Албертус — помисли тя. — Намираш се в компанията, на същество от същия човешки род, което познава нещата, смятани за тайна между теб и твоя бог.
За жреца моментната ситуация сигурно малко се различаваше от смъртта поради върховното му смирение пред крайната присъда. Тя безспорно съответстваше на несъзнателно подбрания начин, по който Албертус бе оставил цялата си воля да се срути. Религиозните му страхове без остатък бяха призовани и съсредоточени в личността на една света майка.
Одрейди каза с възможно най-сух тон, без дори да прибягва към принуда с помощта на Гласа:
— Искам този фарс да свърши веднага.
Мъжът се опита да преглътне. Знаеше, че не може да лъже. Навярно разполагаше с известен капацитет в сферата на заблужденията, но сега нямаше никакъв смисъл да опитва. Погледна покорно нагоре към челото на Одрейди, прекосено от ръба на качулката на влагосъхраняващия ѝ костюм. Заговори с глас, съвсем малко по-висок от шепот:
— Света майко, чувстваме се само онеправдани и лишени от нещо, което ни принадлежи. Двамата с тлейлаксианеца излизате в пустинята с нашата Шийена. Ще научите всичко от нея… — Раменете му увиснаха, преди да попита: — Защо взимате и Уаф?
— Шийена го иска — излъга Одрейди.
Албертус отвори устата си и я затвори, без да каже и дума.
Тя забеляза как го залива вълната на одобрението.
— Ще се върнеш при събратята си със следното предупреждение. — Фиксира го и продължи строго: — Оцеляването на Ракис и на жречеството ви зависи само от точността на изпълнение на моите заповеди. Няма да ми пречите и с най-незначителното! Колкото до глупавите ви кроежи срещу нас, трябва да знаете, че Шийена ни докладва за всяка ваша зла умисъл!
Албертус най-после я изненада. Той тръсна глава и от устата му се разнесе сухо хихикане. Одрейди вече бе забелязала, че мнозина от жреците изпитват удоволствие от объркването на нечии планове, но не бе подозирала, че може да им е забавно собственото им сгромолясване. Докъде стигаше въпросната склонност към забавление? Дали за хора като тях съществуваше разлика между краха на отделната личност и смъртта на цяла цивилизация? По-късно би трябвало да обсъди внимателно със сестрите си тази интересна донякъде склонност на ракианското жречество…
— Според мен смехът та е неуместен — каза тя.
Албертус сви рамене и отново надяна маска върху лицето си. Одрейди вече познаваше доста от шутовството му. Маски! Носеше ги подредени на пластове. Но дълбоко под цялото отбранително поведение се намираше онзи, същността на който тя бе изложила тук съвсем накратко. Местните жреци имаха лошия навик да изпадат в многословни обяснения в помпозен стил, когато им задават трудни въпроси.
Трябва да помогна на. всеки, който прояви загриженост — помисли Одрейди и го прекъсна, когато той отвори уста:
— Нито дума повече! Ще чакаш завръщането ми от пустинята. Засега си мой вестоносец. Пренесеш ли както трябва посланието ми, ще бъдеш възнаграден несравнимо по-щедро от най-смелите си мечти. Провалиш ли се, очаква те агонията с Шейтан!
Само след секунди вече наблюдаваше как Албертус подтичва през двора със смъкнати рамене и приведена напред глава, сякаш се боеше, че няма да успее достатъчно бързо да намести тялото си на подходящо разстояние за разговор с равните нему.
Помисли, че нещата като цяло бяха протекли добре. С пресметнат риск, наистина доста голям лично за нея. Беше сигурна, че по балконите е имало убийци, очакващи знак от Албертус. Тя и всичките ѝ съветници знаеха, че жреците ще пратят именно него. А сега страхът, върнат обратно с парламентьора им, беше нещо, което пък Бене Гесерит познаваше в пълни подробности благодарение на хилядолетните си манипулации. Злокачествено и прилепчиво, подобно на всяко безпокойство. Сестрите-преподавателки го наричаха „управляема истерия“. Беше отправена в самото сърце на ракианското жречество. Можеше да се разчита на нея, особено след подкрепата, предстояща да бъде вкарана в действие. Жреците щяха да поддадат. Опасни бяха само неколцината имунизирани еретици.