Такава е вдъхващата страхопочитание тайнствена вселена — никакви атоми, само вълни и движения във всички посоки. Тук отхвърляте всяко мнение за прегради пред разбирането на нещата. Забравяте за самото разбиране. Вселената не може да бъде видяна, не може да бъде чута, не може да бъде доловена по никакъв начин със строго определени възприятия. Тя е същинската празнота без нито един предварително заложен екран за евентуално обективизиране на формите. Тук усещането и осъзнаването е възможно само с помощта на магически средства. Въображението например! Тук научавате какво трябва да бъде човешкото същество. Ставате творец на ред, създател на красиви форми и конструкции, а също — организатор на хаос.
— Действията ти са прекалено опасни — каза Тег. — Заповядано ми е да те пазя и да укрепвам силите ти. Не мога да позволя подобно развитие на нещата.
Той и Дънкан се намираха в дългото, облицовано с ламперия преходно помещение непосредствено до площадката за практически занимания в не-сферата. Беше късен следобед по часовника на установеното от тях отчитане на времето; разгневената Лусила току-що ядно си бе тръгнала след бурен сблъсък с взаимни ругатни и обиди.
Напоследък всяка среща на Дънкан и Лусила наподобяваше битка. И сега тя бе спряла до вратата на залата за подготовка с налятата си фигура, стегната благодарение на меките окръглявания на тялото, чиито съблазнителни движения нямаше как да останат извън вниманието на двамата мъже.
— Престани, Лусила! — заповеднически бе изрекъл Дънкан.
Гласът ѝ издаваше обзелото я раздразнение:
— Колко време мислиш, че трябва да чакам, за да изпълня дадените ми заповеди?
— Докато ти или някой друг не ми каже какво…
— Тараза очаква от теб да извършиш неща, неизвестни на никой от присъстващите!
Тег бе направил опит да успокои обстановката на нарастващ гняв и у двамата спорещи:
— Моля ви. Не е ли достатъчно, че Дънкан все по-добре изпълнява упражненията? След няколко дни започвам редовни наблюдения отвън. Можем да…
— Проклетнико, можеш просто да спреш с намесата си в моите работи! — отряза го Лусила, обърна се рязко и изчезна.
Бяс започна да се надига в гърдите му, докато гледаше твърдата решимост по лицето на гола̀та. Пришпорваха го неизбежните потребности на самотността, в която се оказаха изолирани. Неговият интелект — великолепно изпипаният му инструмент на ментат — тук се бе оказал защитен от мисловния шум и бъркотията, към които бе привикнал да се настройва навън. Предполагаше, че ако съумее да заглуши тиктакането на мисловния си апарат и накара всичко да притихне, нещата до едно ще просветнат в съзнанието му.
— Башар, защо сдържаш дишането си?
Гласът на Дънкан го стресна. Успя да се върне незабелязано към нормално дишане с върховно напрягане на волята. Чувстваше емоционалните изблици на двамата си спътници в не-сферата като приливи и отливи, временно откъснати от други сили.
Други сили.
Ментатното съзнание можеше да се окаже като на същински дебил в присъствието на други влияния, които профучаваха и се кръстосваха из вселената. Напълно възможно бе там да има хора, чийто живот да прелива от сили, които той дори не е в състояние да си представи. В сравнение с тях би бил само плява в пяната на бясно движещи се течения.
— Докъде може да стигне Лусила, ако продължа да ѝ се съпротивявам? — попита Дънкан.
— Служила ли си е с Гласа срещу теб? — попита Тег, а собственият му глас прозвуча за него някак отдалеко.
— Само веднъж.
— Устоя ли? — прокрадна се слабо любопитство в тона му.
— Научих как да се справям от самия Пол Муад’диб.
— Тя може да те парализира и…
— Мисля, че заповедите ѝ изключват насилието.
— А какво е насилие, Дънкан?
— Отивам под душа, башар. Идваш ли?
— След малко.
Тег направи дълбоко вдишване, усещайки колко близо е до пълното изтощение. Днешният следобед с часовете на тренировъчната площадка и последвалото спречкване бе източил всичките му сили. Гледаше към излизащия Дънкан. Къде ли беше Лусила? Какви планове кроеше? Докога щеше да чака? Този беше основният въпрос и от него произтичаше особената роля на не-сферата върху изолацията им от време-пространството.