„Арафел — облакът на тъмата в края на вселената.“
Одрейди ясно долови задъханото концентриране на предупреждението. То сякаш се сгъстяваше в словото пред нея.
„Святата отсъда на Тирана — както щяха да кажат жреците. — Мракът на тъмата на свята отсъда!“
Тя премина по цялото протежение на думата, взирайки се внимателно във всяка буква; направи ѝ впечатление завъртулката в края, завършваща с малка стрелка. Погледна в указаната посока. Някой друг също я бе забелязал и дълбал в перваза, накъдето сочеше стрелката. Мислено прекоси разстоянието до мястото, гдето търсачът и неговият изгарящ резец бяха оставили тъмното петно на стопена скална маса. Поточета от втечнен някога камък тръгваха като пръсти от издаденото напред скално уширение; всеки започваше от дълбока дупка, прогорена в самия камък.
Одрейди се приведе и отправи лъча на светилото поред към странните образувания. Нищо. Долавяше част от възбудата на търсач на съкровище, яхнал предупредителното усещане на страха. Величината на отрупаното някога в огромната зала богатство бе изумителна и смайваща въображението. В най-лошия период от отминалите времена обикновена ръчна чанта е побирала достатъчно подправка за купуването на цяла планета. А Говорещите с риби бяха прахосали отрупаното безценно съкровище, пропилявайки го в разпри, погрешни преценки и чиста проба безразсъдство — прекалено маловажни събития, за да бъдат отбелязани в историческите записи. После едва ли не с радост приеха предложеното от иксианците единение, когато онези от Тлейлакс вече бяха разбили меланжовия монопол.
Дали претърсваните са намерили всичко? Никой не бе успявал да надмине Тирана по мъдрост.
Арафел.
В края на вселената.
Беше ли оставил той послание, за да пътува през вечността до днешния възход на Бене Гесерит?
Одрейди обходи още веднъж залата с лъча на светилото, а после го насочи нагоре.
Таванът описваше почти съвършено полукълбо. Тя знаеше, че е трябвало да представлява модел на нощното небе, гледано от входа на Сийч Табър. Но още по времето на първия тукашен планетолог Лайът Кайнс оригиналните нарисувани по тавана звезди са изчезнали при незначителни трусове, както и от всекидневното износване, съпътстващо живота.
Дишането ѝ се учести. Сега усещането за страх беше най-силно. Гласът на маяка, предупреждаващ за опасност, отзвънваше гръмко в нея! Почти на бегом тя се отправи към стълбите, по които бе слязла долу. Там се обърна и потърси обратно в съзнанието си Друга Памети, за да съхрани тукашното изображение. Те дойдоха бавно, с мъка проправяйки си път покрай тягостното усещане за обреченост. Насочвайки нагоре лъча на светилото, последван от погледа ѝ, светата майка сякаш подреждаше един след друг старите спомени на разгърналата се пред нея сцена.
Късчета отразен блясък!
Другите Памети определяха местата им на звезди в отдавна отминало небе. Ето го и него! Жълтеникавосребристият полукръг на аракийнското слънце. Тя веднага разпозна знака на залеза.
Денят на свободните започва нощем.
Арафел!
Без да сваля лъча на светилото си от жалона на някогашния слънчев залез, тя се изкачи обратно по стъпалата и продължи по издадения перваз, обикалящ огромната зала, за да стигне точно до мястото, което бе видяла в Другите Памети.
Нищо не бе останало от старинната слънчева дъга.
Търсачите бяха дълбали в стената там. където е била тя. Каменни пъпки очертаваха пътя на скалорез. Не се виждаха отвори или цепнатини.
Засилващото се стягане в гърдите ѝ подсказваше, че се полюшва на ръба на опасно разкритие. Дотук я беше довел гласът на маяка!
Арафел… В края на вселената. Отвъд залязващото слънце!
Отново насочи лъча на светилото вляво и вдясно. Откъм лявата ѝ страна се очерта друг вход на коридор. Препречвалите го някога камъни лежаха разхвърлени безредно по перваза. Одрейди се промъкна през входа, ясно чувайки бумтежа на сърцето си, и се озова в късо помещение, запушено в края със стопен камък. Вдясно, точно зад мястото, където някога се е намирал жалонът на слънчевия залез, откри малка стая, плътно залята с мирис на меланж. Влезе в нея и видя допълнителни следи от дълбане и прогаряне по стените и тавана. Тук усещането за опасност беше направо потискащо. Произнесе безмълвно молитвата срещу страх, докато обикаляше с лъча на светилото из стаята. Имаше почти квадратна форма с около два метра дължина на стените. Таванът се намираше на по-малко от половин метър над главата ѝ. В ноздрите ѝ пулсираше канелена миризма. Тя кихна И при последвалото примигване зърна слабо обезцветено петно на пода, недалеч от самия праг.