Тежко въоръжените Тег и Дънкан излязоха от не-сферата заедно с Лусила в най-студената част на нощта. Звездите над главите им приличаха на иглени връхчета, а въздухът беше съвършено неподвижен, преди самите те да нарушат покоя.
В ноздрите на башара преобладаваше все още преходната, но недвусмислено заявяваща присъствието си миризма на сняг. Тя се долавяше във всяко вдишване, а когато издишваха, около лицата им прелитаха плътни облачета пара.
Студът изпълни очите на Дънкан със сълзи. Бе мислил много за стария Гърни, докато се приготвяха да напуснат не-сферата — Гърни с белега на бузата, оставен от харконски бич от мастилена лоза(#). Неотменно свързваше спомена за него със сегашната потребност от верни спътници. Не се доверяваше особено на Лусила, а Тег беше стар, твърде стар. Виждаше го в очите му, проблясващи на звездната светлина.
Момчето потърси топлина за ръцете си в джобовете, след като прехвърли през лявото рамо ремъка на старинен мощен лазестрел. Беше забравил колко студено може да бъде на тукашната планета. Лусила изглежда не чувстваше толкова силно студа, защото се топлеше с някой от бене-гесеритските си трикове.
Докато я гледаше, Дънкан съобрази, че никога не е вярвал много на вещиците, включително и на лейди Джесика. Не му беше трудно да мисли за тях като за изменници, неподвластни на чувството за преданост с изключение на собственото им Сестринство. Но проклетниците знаеха толкова много потайни номера! Все пак Лусила се беше отказала от прелъстителските си изпълнения. Вече се бе убедила, че той ще постъпи точно така, както я бе заплашил. Чувстваше как скришом подклажда гнева си. Нека го подклажда!
Тег анализираше фактите, съсредоточил цялото си внимание към заобикалящия ги свят. Имаше ли право да вярва единствено на плана, който изработиха двамата с Бурзмали? Бяха сами и не можеха да разчитат на ничия поддръжка. Нима бяха уговорили цялата операция само преди осем дни? Струваше му се, че е минало много повече време въпреки товара на приготовленията.
Погледна към Дънкан и Лусила. Момчето носеше стар, но мощен харконски лазестрел, ползван в полева обстановка. Светата майка бе приела да скрие в горната част на дрехата си доста по-миниатюрен модел. В лазестрела ѝ имаше само един заряд. Играчка за професионален убиец.
— За нас от Сестринството се знае, че влизаме в бой въоръжени единствено с уменията си — каза тя. — Обидно е да сменям представата.
Все пак имаше и ножове в калъфите на краката си. Тег ги бе видял. Предполагаше, че са намазани с отрова.
Той претегли на ръка тежестта на дългото дуло, което носеше — модерен лазестрел за полеви бой, взет от кийпа. На рамото му пък висеше двойник на Дънкановото оръжие.
Длъжен съм да се доверя на Бурзмали — каза си. — Нали лично съм го обучавал и знам качествата му. След като е казал, че трябва да разчитаме на новите си съюзници, следва да го направим.
Сегашният Върховен башар очевидно преливаше от радост, когато видя жив и здрав стария си командир.
След последната им среща обаче бе навалял сняг, който сега покриваше всичко наоколо — чист лист за записване на всякакви следи. Снегът не беше включен в плана им. Нима имаше предатели и в Службата за метеорологичен контрол?
Тег потръпна. Въздухът беше студен. Приличаше на оня мраз в безвъздушното извънпланетно пространство, пропускаш свободно звездната светлина до горската поляна, на която се бяха озовали. Слабата светлинка се отразяваше от покритата със сняг земя, както и от оръсените с бяла прах скали. Тъмните очертания на иглолистните дървета и безлистните клони на другите им събратя се размиваха по краищата си в общата белота. Всичко останало тънеше в дълбоки сенки.
Лусила духна на пръстите си, наведе се плътно до башара и пошепна:
— Не трябваше ли вече да се покаже?
Въпросът явно не бе зададен правилно.
Може ли да се вярва на Бурзмали? — беше всъщност питането ѝ, отправяно много пъти по един или друг начин веднага след като ѝ бе обяснил плана преди осем дни.
Отговорът му винаги беше:
— Заложил съм живота си.
— Но и нашите животи!
Не по-малко от нея мразеше постепенно натрупващите се съмнения и несигурност, но всички планове в крайна сметка зависеха от умението на изпълнителите им.
— Сама настояваше да се махаме оттам и да вървим на Ракис — припомни ѝ той, като се надяваше, че е могла да зърне усмивката му, предназначена да смекчи укора в изречените думи.