Лусила не се бе успокоила. Тег никога не бе виждал света майка, обхваната от подобна нервност. И със сигурност щеше да бъде още по-неспокойна, ако знаеше за новите им съюзници! Имаше и друго — не бе съумяла да изпълни докрай заръката на Тараза. Колко ли дразнещ беше за нея този факт!
— Заклели сме се да опазим живота на гола̀та — припомни му тя.
— И Бурзмали се е заклел за същото.
Той погледна към Дънкан, застанал между двамата, без досега да е отронил и дума. С нищо не показваше, че е чул спора им и е обзет от безпокойство. Дошла от миналото сдържаност правеше неподвижни чертите на лицето му. Вслушваше се в нощта, съобрази Тег, следователно единствено той вършеше това, което сега трябваше да правят и тримата. По младежкото му лице се виждаше странно изражение на неостаряваща зрялост.
Ако някога са ми трябвали верни спътници, то моментът е този! — мислеше Дънкан.
Умът му се бе върнал обратно към дните на Гайъди Прайм. търсейки корените си преди да е битувал като гола̀. Преживяването, което бяха назовавали „Харконска нощ“. В онези вечери омразниците бяха се наслаждавали на лова на хора в носената от суспенсори топлина на защитните брони. Дори само ранен, преследваният неизменно умираше в мразовитата нощ.
И Харконшпе го знаеха! Проклети да са душите им! Както трябваше да се очаква, внимателният му поглед забеляза изражението на Лусила, което казваше:
„Ти и аз имаме нещо недовършено.“
Обърна лицето си към звездната светлина така, че тя да може да види усмивката с обидно дръзко и знаещо изражение, което я накара да настръхне отвътре. Той свали тежкия лазестрел от рамото си и го провери. Направи ѝ впечатление богатата украса от спираловидна резба по ложата и цевта. Макар и антика, оръжието вещаеше смъртна заплаха. Дънкан го положи на лявата си ръка, а с дясната стисна ръкохватката и прокара — показалец по спусъка — точно копие на Тег, приготвил съвременното си оръжие.
Лусила се обърна с гръб към тях и насочи вниманието си нагоре по склона, а после и в противоположна посока. В същия миг отвсякъде изригнаха звуци и изпълниха цялото пространство на нощта — най-напред тропот отдясно, последван от тишина. По склона изтопуркаха нечии други нозе. Отново тишина. После същият шум се разнесе и отгоре! От всички страни!
Още при първия звук и тримата се подслониха свити зад скалите непосредствено до входа на пещерата с не-сферата.
Звуците, изпълващи нощта, не казваха особено много: обезпокоителна гълчава, част от която беше механична, в другата включваше пронизителни викове, стонове и съсък. После някакъв подземен тътен накара почвата да завибрира с пулсиращи прекъсвания.
Башарът веднага разпозна шумовете. Недалеч бе пламнала битка. Долавяше фоновия съсък на огнемети, а високо в небето се стрелкаха лъчи на блиндирани лазестрели.
Над главите им профуча нещо, сподирено от опашка сини и червени искри. Още едно и още едно! Земята се разтърси. Той пое въздух през носа си — горчиво-кисел дъх с привкус на чесън.
Не-кораби! Много на брой!
Приземяваха се в долината под старинната не-сфера.
— Обратно вътре! — разпореди се Тег.
Но още преди да изрече думите видя, че е прекалено късно. Отвсякъде около тях прииждаха хора. Вдигна дългия си лазестрел и го насочи надолу по склона, откъдето долиташе най-силна гълчава и най-ясно личаха движещите се силуети. Точно оттам се чуваха викове на множество хора. Свободно летящи светоглобуси се носеха между дърветата, очевидно пуснати от приближаващите. Светлинките им танцуваха нагоре по склона, носени от лек, студен вятър. В подвижната виделина, хвърляна от тях, напредваха тъмни фигури.
— Лицетанцьори! — изсумтя Тег, разпознавайки нападателите.
След секунди танцуващите светлини щяха да излязат от дърветата, а след по-малко от минута — да стигнат до него.
— Предадени сме! — чу гласа на Лусила.
Откъм хълма се разнесе силен вик:
— Башар!
Много гласове!
Бурзмали? — запита се той.
Погледна назад в същата посока, а после надолу — по наклона към равномерно настъпващите лицетанцьори. Нямаше никакво време за избор на други възможни решения. Наведе се към светата майка:
— Бурзмали е над нас. Взимай Дънкан и бягайте!
— Ами ако…
— Нямаш друг шанс!
— Ех, глупако! — обвини го тя в мига, когато се обърна, за да изпълни нареждането.
— Тъй вярно! — откликна Тег, но отговорът му с нищо не помогна за намаляване на страховете ѝ.