Лусила надникна покрай него и видя белезникави светлинки по заснежения склон. Усети как Дънкан се размърда до нея.
Далече нагоре по склона бързо се отдалечаваше наземна бойна кола, чиито модифицирани двигателни сопла ясно се очертаваха на звездния фон, докато самата тя продължаваше да се издига сякаш върху червено перо… Внезапно рязко се отклони вдясно.
— Нашата ли е? — прошепна Дънкан.
— Да.
— Как е успяла да стигне дотам без…
— Изоставен тунел-акведукт — па свой ред зашепна Бурзмали. — Колата беше програмирана да продължи на автоматичен режим.
Продължи да гледа към далечното червено перце. Внезапно откъм отдалечаващата се фигурка блесна гигантско синьо кълбо. Почти веднага светлината бе последвана от глух тътен.
Башарът тежко въздъхна.
Дънкан изрече с тих глас:
— Очаква се да помислят, че си претоварил двигателя.
Силно изненаданият Бурзмали погледна към момчешкото лице, призрачно сивеещо на звездната светлина.
— Дънкан Айдахо бе един от най-добрите пилоти на служба при Атреидес — поясни Лусила.
В подадената от нея информация имаше и скрит смисъл. Върховният башар веднага осъзна, че той не е просто пазач на двама бегълци. Поверениците му притежаваха качества, които при нужда можеха да бъдат използвани.
Сини и червени искри браздяха небето откъм експлозията на модифицираната наземна бойна кола. От не-корабите опипваха отдалеч кълбото горящи газове. Какво ли щяха да решат ония, които душеха? Искрите вече се плъзгаха зад осветените от звезди грамади на хълмовете.
Бурзмали рязко се обърна към някакъв звук от стъпки по пътя. Дънкан измъкна ръчен лазестрел с такава бързина, че Лусила ахна. Посегна със сдържащо движение, но той отблъсна ръката ѝ. Не виждаше ли, че башарът бе приел намесата му.
Тих глас се обади откъм пътя над тях:
— Последвайте ме. Бързо.
Тъмното петно на обадилия се в мрака тупна наблизо и веднага тръгна през храстите, ограждащи пътя. Други подобни петна, които се раздвижиха по снежния склон, се оказаха силуетите на поне дузина въоръжени хора. Петима от тях веднага се групираха около Дънкан и Лусила, принуждавайки ги мълчаливо да забързат ход по покритата със сняг следа покрай храсталаците. Останалата част от въоръжената група се спусна право надолу по склона към тъмната линия от дървета.
След стотина крачки петте смълчани фигури отново се прегрупираха, но в индийска нишка — две пред и три след бегълците, водени от Бурзмали. Лусила плътно следваше Дънкан. След малко стигнаха до открито пространство посред черните скали с перваз отгоре; там почакаха известно време, заслушани в тътена на още модифицирани бойни коли.
— Мамци под мамците — прошепна Бурзмали. — Заляхме ги с мюрета. Те знаят, че не ни остава нищо друго, освен да бягаме панически и колкото можем по-бързо. А ние ще чакаме скрити наблизо. После ще продължим бавно, пешком…
— Неочакваното — пошепна Лусила.
— Ами Тег? — малко по-силен от въздишка се чу гласът на Дънкан.
Башарът се наведе близо до лявото ухо на момчето.
— Мисля, че не успя да се измъкне. — Дълбока тъга повя от шепота му.
Една от тъмните фигури на спътниците им се обади:
— А сега, бързо! Оттук надолу.
Спуснаха се в тясното пространство. Нещо проскърца наблизо. Нечии ръце ги насочваха напред в тесен проход. Скърцането зад тях продължи.
— Вратата да се залости — разпореди някой. Отвсякъде ги заля светлина.
Дънкан и Лусила се заоглеждаха в обширното и богато обзаведено помещение, очевидно изсечено в скала. Меки килими покриваха пода с тъмночервени и златисти цветове, между които си проправяше път светлозелената шарка на повтарящ се мотив, напомнящ назъбен парапет на бойна кула. Купчина дрехи лежаха разхвърляни на маса до Бурзмали, който тихо разговаряше с мъж от ескорта им — русокос човек с високо чело и пронизващи зелени очи.
Лусила се вслуша внимателно. Думите звучаха разбираемо, а темата засягаше разположението на постове, но тя никога не бе чувала някой да говори с произношението на зеленоокия — порой от гърлени звуци и съгласни, изцъквани с изненадваща рязкост.
— В не-стая ли се намираме? — попита светата майка.
— Не — отговори един мъж зад нея със същия странен акцент. — Пазят ни водораслите.
Тя не се обърна към говорещия, а погледна светлата покривка от жълтозелени растения, плътно обгърнала тавана и стените. Близо до пода се виждаха само няколко тъмни петна от лежащата отдолу скала.
Бурзмали прекрати водения досега разговор и каза:
— Тук сме в безопасност. Покривката от водорасли е отгледана със специална цел. Опипващите скенери отчитат присъствие само на растителен живот, а вътрешността на помещението остава под прикритие.