Тя му обясни с пример, за който знаеше, че му е известен от брането на гъби с други деца.
— Гъбите не могат да растат без компанията на приятелски корени. Всяка от тях поддържа отношения на взаимна симбиоза с определено растение. Всичко, което расте, взема необходимото му от някой друг.
Продължи да разяснява подробно, докато той, преситен от познание, ритна кичур трева и веднага забеляза познатия объркващ го поглед. Очевидно бе сторил нещо осъдително. Защо ли можеше да стъпи върху нещо, което расте, докато върху друго не биваше?
— Майлс! Тревата не позволява на вятъра да отнася горния слой на почвата в трудни за достъп райони, каквито са дъната на реките.
Добре познаваше този тон. Осъдителен. Погледна надолу към онова, което бе обидил.
— Добитъкът ни се храни с тези треви. Семената на някои от тях слагаме в хляба и в други хранителни продукти. А отделни видове камъш спират вятъра.
Нещо познато!
Търсейки начин да я накара да смени темата, той изрече по букви:
— В-е-т-р-о-п-р-е-г-р-а-д-и, така ли?
Тя не се засмя и той разбра, че е сбъркал с опита си да я подлъже. Отказа се и се заслуша в продължаващия урок.
Одрейди говореше, че когато пустинята стигне до тях, последни навярно ще си отидат лозите, чиито главни отвесни корени се спускат стотици метри надолу. А овощните градини ще измрат преди всички.
— Защо трябва да умират?
— За да сторят място на друг, по-важен живот.
— Пясъчни червеи и мелиндж.
Забеляза, че светата майка е доволна от познанията му за взаимната връзка между пясъчните червеи и подправката, нужна на „Бин Джезърит“ за съществуването му. Не знаеше каква точно е тяхната обвързаност, но си представи кръг: от пясъчните червеи към пясъчни твари до мелинджа и отново, а „Бин Джезърит“ си взема от кръга, онова, което е нужно!
Умората от продължителния урок не го бе напуснала и той попита: — След като всички растения тук така или иначе ще загинат защо трябва да ходя в библиотеката и да уча имената им?
— Защото си човек, а човешките същества притежават силното желание да подреждат, групират и слагат наименования на онова което познават.
— А каква е потребността от имена?
— Помага ни да предявим правата си върху нещо, което сме именували. Представяме си правото на някаква собственост, което обаче може да ни поведе в погрешна посока и затова е опасно.
Аха, отново се върна към собствеността.
— Моята улица, моето езеро, моята планета — поясни тя. — Поставеният от мен надпис остава завинаги. Освен ако не е дребна отстъпка от страна на завоеватели или само звук, който си спомняш, когато те обземе страх…
— Дюн — изрече той.
— Бързо схващаш!
— Почитаемите мами изпепелиха Дюн.
— Очаква ни същото, ако ни открият.
— Не, ако съм ваш башар!
Думите излязоха от устата му още преди да ги е помислил, но след като ги изрече, стори му се, че в тях има известна истина. Отчетите в библиотеката твърдяха, че башарът бе карал враговете си да треперят, още преди да се появи на бойното поле.
Сякаш прочела мислите му, Одрейди каза:
— Башарът Тег бе не по-малко прочут с умението си да създава условия, при които битката се оказваше ненужна.
— Но е побеждавал враговете ви.
— Майлс, никога не забравяй Дюн. Той загина там.
— Зная.
— Прокторите наредиха ли ти вече да учиш за Каладън#?
— Да. Но в учебниците ми по история се нарича Дън.
— Надписи, Майлс. Имената напомнят за интересни неща, но мнозинството хора не правят повече от една връзка. Отегчителна е историята, нали? Имената са удобни за припомняне и се ползват преди всичко от собствения ти род…
— Ние не сме ли от един и същ род?
Въпросът го бе измъчвал, но не и облечен в думите, които изрече сега.
— Ние и двамата сме атреиди. Не го забравяй, когато се върнеш към учението си на Каладън.
Щом поеха обратно през градините и пасището към удобната за наблюдение могилка с непосредствен изглед към Централата, Тег откри незабелязани досега неща в административния комплекс от сгради и заобикалящи го плантации. Не спря да мисли за това, докато се спускаха надолу по оградената пътека към входната арка на Първа улица.
„Жив скъпоценен камък“ — казваше Одрейди за Централата.
Минавайки под арката, момчето погледна нагоре към издълбаното с огън в нея име на улицата. Бе красиво изписано с меки линии на галахски# език с бин-джезъритска украса. Всички улици и сгради бяха обозначени с надписи със същия курсив.
Докато не спираше да разглежда около себе си и из Централата с танцуващия фонтан на площада пред тях, той ясно чувстваше дълбочината и значимостта на струпания тук човешки опит. „Бин Джезърит“ бе съградил това място и му бе отредил ролята на поддържащо звено, но Тег все още не можеше да вникне изцяло в начините, по които това беше постигнато. Нещата, дето бе схванал при учебните занимания и по време на разходките в плодовите градини — едновременно прости и сложни — сега придобиваха ново измерение. Всъщност това представляваше неясно изразена реакция на ментат, но той не го знаеше, а само усещаше, че безупречната му памет бе променила и разместила някои взаимоотношения, за да ги прегрупира. Спря внезапно и погледна назад към градината, откъдето бяха дошли и която сега се виждаше само в рамката на сводестия вход на покритата улица. Всичко бе обвързано. Отточната и отпадна маса от Централата се преработваше на метан и торове. (Бе посетил завода с един от прокторите.) Метановият газ задвижваше помпите и захранваше част от охладителните съоръжения.