В спалнята миришеше на козина. Логно затвори вратата след себе си и зачака. Височайшата почитаема мама не обичаше да я прекъсват, независимо какво правеше в скриващата всичко тъмнина. Но тя ми позволи да я наричам Дейма. Чу се пореден стон, а след него:
— Логно, седни на пода. Да, там, до вратата.
Вижда ли ме наистина, или просто мисли, че съм аз?
Нямаше смелостта да провери. Отрова. По този начин един ден ще падне в ръцете ми. Предпазлива е, ала все пак вниманието и може да бъде отвлечено. Въпреки че сестрите я презираха като средство за постигане на целите си, отровата беше приемлива като инструмент за унаследяване, но при условие, че извършителят разполага с допълнителни средства за поддържане на надмощие над останалите.
— Логно, викам те заради иксианците, с които разговаря днес. Какво казват за Оръжието?
— Дейма, те не разбират как действа. Не съм им разкрила нищо.
— Естествено, че не трябва.
— Ще поискаш ли отново събиране на Оръжието и Заряда?
— Подиграваш ли ми се, Логно?
— Дейма, никога не бих го направила!
— Надявам се.
Мълчание. Логно съзнаваше, че и двете обмислят едно и също нещо. Само триста единици от Оръжието оцеляха след гибелта. Всяка от тях бе за еднократно ползване при условие, че Съветът (който разполагаше със Заряда) даде съгласието си. Височайшата почитаема мама, която пазеше самото Оръжие, притежаваше едва половината от страховитата му сила. Оръжието без Заряда представляваше просто малка черна тръба, носена с една ръка. Получило Заряда си, то изхвърляше кратък откос безкръвна смърт с помощта на дъга с ограничен обхват.
— Онези с Многото лица — измърмори височайшата почитаема мама.
Логно кимна утвърдително в тъмнината към мястото, откъдето дойде измърморването.
А може би все пак ме вижда. Не знам какво е успяла да задигне по време на плячкосването, нито какво са й предоставили иксианците.
Онези с Многото лица — проклети да са навеки! — бяха виновни за гибелта. Те и техните футари! Лекотата, с която всичко с изключение на малка част от Оръжието бе конфискувано! Върховни сили. Трябва добре да се въоръжим, преди да се върнем в боя, Дейма е напълно права.
— А планетата Бузел… обади се отново височайшата почитаема мама. — Сигурни ли сме, че няма защита?
— Не открихме отбранителни средства. Контрабандистите казват, че не е охранявана.
— Но какво богатство има от Белите камъчета Сустоунс!
— Тук, където е била старата Империя, хората рядко дръзват да атакуват вещиците.
— Не вярвам да има само шепа от тях на онази планета! Сигурно е някакъв капан.
— Винаги е възможно, Дейма.
— Логно, не вярвам и на контрабандисти. Вземи още неколцина от тях и провери отново как стоят нещата с Бузел. Вещиците може и да са слаби, но не мисля, че са глупави.
— Слушам, Дейма.
— Кажи на иксианците, че много ще ни разочароват, ако не могат да направят копие на Оръжието.
— Но, Дейма, без Заряд…
— Ще водим разговори с тях едва тогава, когато самите ние решим, че трябва. А сега тръгвай.
На излизане Логно чу едно изсъскващо „Дааааа!“. Явно мракът на входното помещение бе за предпочитане в сравнение с обстановката в спалнята… Забърза към светлината в дъното.
„Склонни сме да се превръщаме в най-лошите от онези, срещу които сме се изправили.“
Ето, отново картини с вода.
Превръщаме в пустиня цялата проклета планета, а на мен ми се привиждат картини с вода!
Одрейди бе седнала в работната си стая с цялата обичайна сутрешна неразбория около себе си и усещаше как Морското Дете се носи по вълните, които го обливат. Вълните имаха цвят на кръв. Същността й на Морско Дете предусещаше кървави времена.
Знаеше, че тези картини идват от времето, когато нейният живот все още не бе попаднал под контрола на светите майки — детството в хубавия дом на морския бряг на Гамму. Не успя да потисне усмивката си, дошла въпреки нависналите грижи и безпокойства. Стриди, приготвени от тати. Блюдото, което и до днес предпочиташе пред всички останали.
Най-много спомени от детството си бе запазила от екскурзионните пътувания по море. Да се носи по водата бе сякаш най-близо до главното в личността й. Издигането и спускането на вълните, докосването до безкрайни хоризонти с непознати нови места непосредствено отвъд закривената линия на водния свят, пронизващото усещане за опасността, скрита в самата материя, която я държеше отгоре… Всичко бе събрано в едно, за да засвидетелства, че тя е Морското Дете.