Мислеше, че действа само за себе си. И може би е бил прав.
Всеки от потомците в основното родословие на атреидите би могъл да притежава въпросната дарба, за която Съвета подозираше, че е избуяла у Тег.
Къде бяха отминалите месеци и години? Както и дните? Още един жътвен сезон, а Сестринството остава в прашясала забрава, даде си сметка Одрейди. Добре познаваше звуковете и миризмите, присъщи на Централата. Хора из коридорите… В общата кухня готвеха пиле със зеле. Всичко бе нормално.
Но можеше ли да се каже „нормално“ за някого, който бе разбрал, че се намира посред картини с вода, и то точно в часовете, определени за работа? Морското Дете не би могло да забрави Гамму с нейните миризми, размяталите от бриза океански водорасли, с озона, изпълнил с кислород всяко вдишване, както и с великолепието на свободата, така ясно доловимо в начина, по който се движеха и говореха другите с нея. В морето разговорите достигаха до дълбини, до които тя никога не се бе спускала. Там дори незначителната приказка носеше скрити елементи, също като отмерената реч на океана, движеща се с теченията под повърхността си. Одрейди буквално се почувства принудена да си спомни как собственото й тяло се носи по вълните на онова море от детството. Долавяше нуждата да придобие отново силите, които бе познала там, да си възвърне онези закаляващи я качества, известни от времена с по-голяма искреност.
С потопено в солената вода лице и задържала дъха си колкото може по-дълго, сега тя плаваше в очистващо море, което отмиваше всички скърби и неволи. На практика това представляваше овладяване на стреса, сведено до самата си същност. Заля я огромната вълна на спокойствието.
Плувам, следователно съм аз.
Морското Дете я предупреди и пак то възстанови силите й. Без дори да помисли да си го признае, тя отчаяно имаше нужда от това възстановяване.
Предишната нощ се бе загледала в лицето си, отразено в един от прозорците на работния кабинет. Остана поразена от резултата.
постигнат от начина, по който възрастта и отговорностите в съчетание с умората бяха вдлъбнали бузите й и свели надолу ъгълчетата на устата: сега чувствените устни бяха свити, а меките очертания на лицето й — издължени. Единствено наситено сините й очи блестяха с привичните искри и мускулестото й тяло оставаше все така стройно.
Подтикната от внезапен импулс, Одрейди набра позивния код и се загледа в картината, прожектирана над работната маса, където се бе появило изображението на не-кораба, приземен на космодрума в Дома на Ордена — гигантска, изпълнена със загадки машинария, сякаш отделена от времето. В годините на полусън той се бе вдълбал в огромна, потънала надолу част от площадката за приземяване, като почти се бе вклинил в земята. Приличаше на великанска буца с едва почукващи двигатели, необходими му колкото да остане скрит от прозиращите почти навсякъде търсачи, особено онези на Космическото Сдружение, които с огромно удоволствие биха предали и продали „Бин Джезърит“.
Защо точно сега бе извикала картината?
Заради тримата, поставени там под ключ: последния оцелял тлейлаксиански Майстор Сцитал, както и Мурбела и Дънкан Айдахо — сексуално обвързаната двойка, попаднала във взаимен капан, чиято надеждност не отстъпваше с нищо на сигурността на не-кораба.
Нещата не се оказаха прости.
Рядко имаше прости обяснения на което и да е от големите начинания на „Бин Джезърит“. Не-корабът и затворените в него смъртни можеха да бъдат класифицирани единствено като огромно усилие. И скъпо! Много скъпо от гледна точка на потребяваната енергия дори като резервен вариант.
Наличието на пестеливо отмерване на споменатия разход недвусмислено говореше за енергийна криза. Едно от безпокойствата на винаги загрижената Бел. То да бъде доловено в гласа й, дори когато бе най-обективна: „Да се реже до кокал и нищо друго!“
Всички в „Бин Джезърит“ знаеха, че в днешно време неотстъпно ги следят наблюдателните очи на счетоводната служба, настроена твърде критично към безцелно изтичащата жизнена енергия на Сестринството.
Белонда влезе с бърза крачка и без предизвестие в работното помещение със свитък от записи на носител от ридулианов кристал в лявата си ръка. Стъпваше по пода така, сякаш го мразеше и му казваше: „На ти! И това! И още!“
Удряше го, сякаш си бе заслужил боя заради простия факт, че се намира под нозете й.
Одрейди почувства как сърцето й се сви, когато видя изражението в очите на Бел. Ридулиановите записи издадоха звука „Шляп!“, след като светата майка ги хвърли върху масата.