В днешния следобед Дънкан сновеше из квартирата си, чувствайки се не на място, сякаш бе новодошъл, който все още не приема познатите помещения като свой дом. Говорят емоциите ми.
В годините на принудителен престой мястото, което бяха определили за него, бе станало обитаемо. Тук беше неговата „пещера“, дето преди сигурно е представлявала ВИП-апартамент от големи стаи с леко закривени стени — спалня, библиотека-работен кабинет, всекидневна, облицована в зелено баня със суха и мокра очистващи системи, както и дълга зала за физически упражнения, споделяна с Мурбела.
В стаите бе поместена неповторима сбирка от следи и предмети, говорещи за неговото присъствие — стол-люлка точно в десния ъгъл до командното табло, прожекционен апарат за връзка с корабните системи, а така също и записи върху ридулианов носител, струпани на ниската странична маса. Виждаха се и неизличими петна, намекващи за всекидневни необходимости — тъмнокафявото леке от разсипана храна например.
Без да спира, той премина в спалната част от апартамента. Тук светлината бе по-слаба. Способността му да идентифицира познатото отново бе потвърдена по отношение на миризмите. Мирисът, подобен на този от слюнка откъм леглото — останка от снощния сексуален сблъсък.
Подходящата за случая дума. Сблъсък.
Въздухът в не-кораба — филтриран, рециклиран и подправен с благоухания — нерядко го дразнеше. Не оставяха без бърза намеса и най-малкия пробив в лабиринта към външния свят. Понякога Айдахо дълго време притихваше и душеше, с надежда да открие и най-слабата следа на нещо, което не е определено от затворническите предписания.
Не, няма път за бягство!
Излезе от квартирата си, тръгна по коридора към ръкава за спускане в далечния му край, през който се озова в най-долната част на кораба.
Наистина, какво ли става отвън в света, отворен към небето?
Малкото, казано му от Одрейди за събитията там, го изпълваше със страх и усещане на попаднал в капан. Няма къде да избягам! Но постъпвам ли умно, като споделям страховете си с Ши-йена? Мурбела само се изсмя: „Аз ще те пазя, любими. Почитаемите мами няма да ти сторят зло.“ Още един лъжлив сън.
А Шийена… Колко бързо усвои немия език на ръцете и духа на съзаклятничеството. Какво съзаклятничество? Не… Съмнявам се, че която и да е света майка ще стори нещо във вреда на сестрите си. Дори лейди Джесика се върна при тях накрая. Но нали аз не искам от Шийена да действа срещу Сестринството, а само да ни предпази от безразсъдството на Мурбела!
Огромната мощ на преследвачите помагаше единствено за предварителното определяне на унищожителния им набег. Ментатът трябваше само да следи тяхната разрушителна ярост. Но те привнасяха още нещо, свързано с отвъдния свят на Разпръскването. Какво представляваха футарите например, за които Одрейди бе споменала със забележителна небрежност? Получовек-полузвяр, така ли? Предположението бе на Лусила_. А къде ли е самата Лусила?_
Стигна до Големия трюм — товарното помещение на кораба с дължина цял километър, подслонило последния гигантски пясъчен червей от Дюн преди пристигането му в Дома на Ордена. Мястото все още носеше мирис на подправка и пясък, изпълвайки мислите с нещо, което си бе отишло много отдавна и умряло много далече. Знаеше защо идва толкова често тук. Понякога го правеше дори без да се замисли, впрочем също като този път. Илюзията за неограничено пространство със следи от прах, пясък и подправка го изпълваше с носталгично усещане за изгубени свободи Но имаше и друго. То му се случваше само на това място.
Ще стане ли и днес?
Усещането, че се намира в Големия трюм ще изчезне без предупреждение. И после… Проблясването на небе, подобно на мрежа от разтопен метал. При появата на гледката той си даваше сметка, че в действителност не вижда мрежа. Разумът му превеждаше онова, на което сетивата на можеха да поставят определение.
Проблясваща мрежа, разлюляна от безкрайни студени вълни.
После мрежата ще се раздели и той ще види двамина — мъж и жена. Колко обикновени и същевременно необикновени ще изглеждат те! Баба и дядо в някогашно облекло — работен комбинезон, покриващ гърдите на мъжа, и дълга рокля с шал за главата на жената. Заети с работа в цветна градина. Според него гледката беше повече от мираж: Виждам го, но не е точно това, което виждам.
Накрая те винаги го забелязваха. Чуваше гласовете им.
„Марти, пак се появи ей там“ — казваше мъжът, за да привлече вниманието на жената към Айдахо.