„Чудя се как преминава погледът му — споделяше Марти. — Изглежда невъзможно.“
„Мисля, че е разтеглен прекалено тънко. Питам се дали познава опасността, на която се излага.“
Опасност.
Ето думата, при която винаги биваше рязко измъкван от миража.
— Днес не си ли на командното табло?
Само за миг му се стори, че гласът е на странната жена от видяното преди малко, но почти веднага разпозна Одрейди. Въпросът й идваше някъде отблизо, зад гърба му. Обърна се и откри, че е забравил да затвори люка. Тя го бе последвала в трюма с тихата дебнеща крачка, която избягва пръснатите тук-там купчинки пясък, за да не застърже под краката и да издаде скрито присъствие.
Имаше вид на уморен и нетърпелив човек.
Какво я кара да мисли, че трябва да съм на командното табло?
Старшата майка каза сякаш в отговор на незададения му въпрос:
— Напоследък те намирам все по-рядко на таблото за упражнения. Търсиш ли нещо, Дънкан?
Той тръсна глава за отрицателен отклик, без да проговори.
Защо внезапно се почувствах в опасност?
Беше странно усещане, свързано с присъствието й. Но си спомняше и други случаи. Веднъж, когато тя бе погледнала подозрително към ръцете му…
Страх, свързан с таблото и клавиатурата. Нима съм показал ментатския си глад за данни? Предполагат ли, че там съм се скрил насаме със себе си?
— Имам ли изобщо право да оставам сам? — прозвуча яд в насрещния му въпрос.
Тя завъртя бавно и отчетливо главата си вляво и вдясно като допълнение към отговора:
— Можеше да измислиш нещо по-подходящо.
— Днес идваш за втори път — продължи с обвиненията той.
— Дънкан, трябва да кажа, че изглеждаш добре — ловко измъкване от заядливата гама.
— Така ли мислят наблюдателите ти?
— Не бъди дребнав. Дойдох, за да поприказвам с Мурбела. От нея разбрах, че си долу.
— Предполагам, че знаеш за поредната й бременност? Бе ли въпросът му опит да я предразположи?
— За което покорно благодарим. Идвам да ти кажа, че Шийена желае отново да те посети.
Защо пък ще му го съобщава тя?
Думите й го отпратиха към бездомничето от Дюн, станало пълноправна света майка (най-младата за всички времена, както твърдяха). Шийена, неговата вярна приятелка, загледана в последния голям пясъчен червей. Дали той бе успял да продължи рода си? И защо Одрейди проявява интерес към посещението й?
— Иска да обсъдите неща, свързани с Тирана.
Тя веднага видя предизвиканата изненада.
— Какво бих могъл да прибавя към онова, което Шийена знае за Лито II? Нали е света майка?
— Познавал си много отблизо атреидите. Аха! Всъщност ментатът е на мушката й.
— Самата ти каза, че ще иска да говорим за Лито, а не е съвсем правилно да се мисли за него като за Атреидски.
— Но беше! Превърна се в нещо с повече първичност и стихийна сила в сравнение с когото и да е преди, ала все пак бе един от нас, както и да го погледнеш.
Един от нас! Припомни, че и тя също е атреидка. А лично на него — за никога несвършващия дълг към рода и семейството!
— Ти го казваш.
— Няма ли да прекратим тази глупава игра?
Трябваше да бъде внимателен. Знаеше, че и тя е видяла припламналата му червена лампичка. Светите майки бяха дяволски обидчиви. Той я погледна, без да се осмели да заговори, като ясно разбираше, че Одрейди е отчела този многозначителен факт.
— Вярваме, че в теб са събрани спомени за много повече от живота на един гола.
Продължи да мълчи, оставяйки я да добави: — Хайде, Дънкан! Ментат ли си?
По начина, по който прозвучаха последните й думи — колкото обвинение, толкова и въпрос, — той разбра, че играта на криеница е свършила. Усети почти облекчение.
— Ами ако съм?
— Когато тлейлаксианците се заеха със създаването ти, постараха се да смесят клетките на много повече от един Айдахо.
Айдахо-гола!
Отказа да мисли за себе си като за подобна въображаема възможност.
— Защо Лито изведнъж стана толкоз важен за вас? — не се опита да избегне утвърдителния елемент в своя въпрос.
— Нашият червей се превърна в пясъчни твари.
— А те растат и се умножават?
— Очевидно.
— Ако не ги държите под контрол или ги изтребите, Домът на Ордена може да се превърне в следваща Дюн.
— Проумял си го, нали?
— Заедно с Лито.
— Следователно си спомняш за много животи. Великолепно. Станал си нещо като нас самите.
Каква непоколебимост имаше в погледа й!
— Мисля, че е доста по-различно.
Трябва да я отклоня точно от тази писта!
— Спомените ти се върнаха по време на първия сблъсък с Мурбела, така ли?